Новата Пандора

текстовете са публикувани в брой 13/2012 на «Литературен вестник» , като част от блока „Франкенщайн или новата Пандора“

 

Франкенщайн е поглед отвисоко, поглед назад. Франкенщайн е първото и последното ни голямо действие. Нашата техника за живот и за смърт, нашето изтриване на тлеенето помежду.

Ние сме Франкенщайн и не отстъпваме нито крачка от думата и камъка си. Ние сме Франкенщайн

Ани Васева

Камък

 

От камъка излизат две струи, струята на живота и струята на смъртта. От камъка изгряват сянката и светлината, лък и лък, оръдие и оръдие. Името на лъка е живот, но делото му е смърт. Името на лъка е камък, едното му дело е живот, другото е смърт. В ритъма на запалването и угасването оръдията се редуват, състезават, заличават. Камъкът е неспокойствието на произхода.

Щайн, душата ти е неспокойна. Неспокойствието е самата ти душа. Нашите души са номади. Ние сме номади.

Камъкът очертава траектория в небето, метеор, прорязващ здрача, меч, разсичащ тъмното месо на две. Камъкът е пътеводната звезда, той пресича млякото на пътя.

Ние сме засукали безместието на камъка, извънсветовната му хлад. Млякото на Млечния път е пресечено преди устните ни да засмучат гърдите от камък.

Засмукахме гърдата на Пандора.

Фонтанът от амброзия пресъхна, Хефест изкова фонтан от мляко, вседари го на човека, Пигмалион, с прехласнат поглед, го засмука.

Гърди-оръдия. Гърди-оръжия.

Пандора, млечната й каменна гръд, млечнобелият мрамор, космати пипала поникват по него, паякови крачета.

 

Камъкът няма месо, нито кост. Камъкът няма привидност, нито лъжа. Той стои. Той устоява. Ние доим камъка. Ние сучем млякото на камъка. Камъкът тече в нашите вени и артерии, камъкът тежи в нашите кости, камъкът се сгъстява в слепоочията ни, свежда главата ни към скалите, камъкът ни носи.

Не, не Пигмалион, а Франкенщайн: Франк ще създаде Щайн, Камъка. Сътвореният Камък, ронливата пластична глина, ронливият варовик, необратимият гранит, хитрият мрамор. Виртуоз на живота, уголомен дотам, че да не може да помръдне. Името на арката е камък. Инертна маса. Лапидариум Айсберг Камък в ствола на Млечния път Смъртовидната спирала на Минотавъра, на спиралния лабиринт на еволюцията, в чието дъно ирадира камъка.

Франк даде на творението камъка.

Франк-Щайн. Свободният-Камък. Камъкът даряващ свободата си. Щайн дора франк. Щайн пан-дора франк.

Камъкът е свободен от свят. Камъкът на свободата разби стъклото на Човека.

Франкенщайн е освободената Пандора.

Тъмният двойник на Прометей.

Наказанието на Прометей е неговото освобождение.

Камък в челния лоб, в точката между рогата. Камък – първата техника. Камъкът, антропогенен субстрат. Камъкът, който даде на човека ръка, а на ръката – човек. Камъкът, който даде на оръдието цел, а на ръката – злоба. Камъкът – катализатор на човешкото. Изсмука човека на повърхността на звяра, на безчелия примат. Камъкът дари чело на примата, като го фиксира между рогата, разходи мозъка му из каменистата безводна пустош на планетата, успокои самотата му, отчаянието на началото. С камъкът започна всичко. С камъка ще свърши.

Свободни камъко, прицелвай се добре, челото ни е така малко, почти незабележимо. Там, от далечината на Млечния път, през твоите порести очи, не виждаш дори и игла в купа сено, дори муха в жилите на мрамора. Свободни камъко, прицелвай се добре.

 

 

Лети камък към главата ми, към устата ми, лети камък, всеки миг ще се чуе как черепа ми като мека тиква се спрасква под устрема му, ще потече съдържимото, лети камък, лети, ела, ела, разцепи ме, разцепи ме отвътре, като вулкан, като корен прораснал наопаки, извади съдържимото и ме превърни в кост, само кост, само твърдина да остане от тялото ми, да изтрием всички меки гниещи непотребни летливи, нестабилни части, да лъсне във вечното си великолепие костта, да прониже синевата, да разбърка облаците. Превърнат в кост, останал кост, ще се изстрелям в недрата на земята, недрата на небето, чиста и равна, искряща повърхност, ще се плъзгам гладко с главозамайваща скорост навътре, все по-навътре, все по-навътре, като комета, като метеор, като светкавица ще се врежа в меката плът на света, за да достигна твърдта му, каменното ядро, ще разцепя и него, ще разбия ядрото на света и ще прекърша нерешителността му. Светът няма вече да мъждука между живота и смъртта, а ще избухне и изгори в най-голямата си жизненост, в най-пламтящата си сочност, за да се изпепели, да се превърне в суха и непроникновена материя, в сиви каменоидни отпадъци, в замръзнало езеро от пепел, неподвижно, обща маса, без начало и без край.

 

 

Ани Васева, Боян Манчев

Из работните и сценични материали на „Франкенщайн”

"НОВАТА ПАНДОРА" ОТ АНИ ВАСЕВА И БОЯН МАНЧЕВ https://desorganisation.org/ Super User
Copyright © 2022 Metheor