Новата Пандора: желание, чудовище, театър

Боян Манчев

текстът е публикуван в брой 13/2012 на «Литературен вестник» , като част от блока „Франкенщайн или новата Пандора“

 

За кого говори новата Пандора?

Какво иска новата Пандора?

Когато паниката те обхване посред пладнето на жизнения път, не питай какво иска Пандора: Пандора иска теб.

 

Нечовешки театър

 

Франкенщайн е създание на лятото, създание на неистовостта на живота.

Сахарата на Човека, това си ти Франкенщайн, тоест не опустошението му, а неговата огромност, неговата неистовост. Нечовешкото на човека не го предхожда нито идва след него. То го превъзхожда – във всеки орган, във всяка клетка.

 

Какво би бил един театър без човек? Сцена на нечовешкото? Именно с този въпрос е започнал театъра, който е разтворил пространство за чудовището човек да стане себе си, да раздипли ада на формите си.

 

Театър на желанието

 

Нечовешкият театър е театър на безграничното желание – желанието, което надскача човека. В безграничното желание няма надежда за изход. Желанието е Чудовище.

Театър на желанието, а не театър на фрустрираното желание. Край на семейния роман. Субе-ектът като про-ект: про-метей, пан-дора, мете-ор.

Започваме наново, там където желанието няма граници, ето това пространство обладава театъра, разтворената в него сцена става об-сцена, обсценна плацента, в която растат нови органи за експериментиране на човешкото.

 

Грешката на Мери Шели е, че е смесила неистовия ексцес на желанието с машинарията на конфликта. След като създава чудовище, тя използва инструментариума на баналния конфликт, за да го заключи в клетката на просвещенска дидактична реторика. Но образите на нечовешкото я преследват и избиват през решетките: ледове, застинал свят, тъмнина, предел.

 

Желанието да се създаде ново тяло е движено от неограничената икономия на желанието. Един театър на желанието е театър без конфликт. Театърът без конфликт е театър на разцепването, театър на разрива. Как театърът е възможен без конфликт? Как желанието е възможно без конфликт?

 

Логиката на Франкенщайн е Пигмалионова. Франкенщайн създава своята творба като свой двойник, като свое продължение. Автоеротичен акт, в който, преди да става дума за нарцисизъм, действа невъзможността да удържиш желанието в себе си, неизбежността на излаза на желанието, което си «дарява» обект в опита да се върне към себе си, тоест да се сблъска с реалното; но този обект винаги убягва. Единствен антагонист на желанието е невъзможният му обект.

 

Трагедията на Франкенщайн е трагедия на желанието, двойната хватка, която я стяга: от една страна невъзможността да не се създаде пардоксалният обект на желанието, от друга – невъзможността този обект да бъде притежаван. От една страна невъзможност на задържането на обекта, на ексцедирането на тялото, от друга страна невъзможност за присвояването на този обект. За да се постигне обекта, трябва да се изличи желанието като посредник, но желанието произвежда обекта. Така че желанието трябва да изгори себе си, да скрие себе си като посредник, за да бъде обектът абсолютно постигнат, но тогава той вече не е обект, той вече не е друго, той е същото.

 

Ето защо разцепването на две, сечащата ос на границата, е разтрогнатия център на този театър. Субект и oбект се явяват като двойници – Франк и Щайн, Пан и Дора – двойници, които копнеят да запълнят всичките си дупки. Но колкото повече дупки разтваря желанието в своя обект, колкото по-чудовищно става тялото на обекта, колкото по-перфектно, по-съвършено и свършено става то, толкова повече расте невъзможността то да бъде обладано; то не може да бъде овладяно, защото желанието, което създава чудовищен обект, което създава ново тяло, не може да удовлетвори това тяло. Това тяло, както го показва тялото на Чудовището на Мери Шели, не се подчинява на закона и порядъка, защото то е тяло на желанието, което надскача този закон и този порядък: то е устремено към границата, към предела. Това е тяло на предела.

 

Ако логиката на конфликта е логика на отвореността, логиката на желанието е логика без изход, без отваряне в края, без катарзис. Няма възможност за крайно преобръщане, няма възможност за връщане в себе си: безкрайна прогресия, която, като безкрайна, е абсолютна затвореност. Затова чудовището ще продължи към предела на свършека.

 

Чудовище е това, което носи предела. То няма да достигне до себе си, следователно пределът ще бъде винаги оттласкван по-нататък. Движението към полюса, към скованата в лед полярна шапка, движението на преследването на чудовището е аналогично на безграничното движение на перверзията, която търси все по-голяма наслада и все по-голяма наслада, но колкото по-сложен е нейният диспозитив, колкото по-сложна е техниката, която изобретява, толкова повече възможността за свършека, за постигането на обекта, за свършването се оттласква; оттласква се всяка логика на оргазма, на катарзиса и сублимацията, на пречистването или вдигането. В логиката на желанието няма диалектика. Въпреки или именно защото тя е логика на радикалната негативност. Работата на желанието е непрекъсната работа на подриване на всяка възможност за бряг или за пристан. Телата, движени от желанието, измислят чудовищни техники, в които се създават като непостижими нови тела, надскачат себе си, за да постигнат това невъзможно оттласкване.

 

“Делото ми е почти завършено. (…) ще се отправя за най-северната точка на земното кълбо; там ще си издигна погребална клада и ще превърна в пепел това злополучно тяло, за да не послужат останките ми на някой любопитен като ключ към създаването на друг подобен на мен. (…) С тези думи, той скочи от прозореца на каютата върху ледения сал, доближен до самия кораб. Вълните бързо го понесоха и той се изгуби в далечната тъма.” (Мери Шели, Франкенщайн, или Съвременният Прометей)

 

Логиката на желанието не е логика на смъртта; Ерос и Танатос вече не играят своята драматична игра. Логиката на желанието е логика на безсмъртието: безсмъртието като затвореност, като невъзможност на изход, като невъзможност за пробив, пробива на смъртта. Неистовото дупчене, паниката на дупченето на тялото е паниката на невъзможността на продънването, на издънването, на достигането на дъното: това е безкрайното продънване, няма конус, няма точка, в която конусът да се пречупва, няма излаз от другата страна. Когато се спуснеш надолу по космите на бедрата на смразения Луцифер, ти се озоваваш в друга дупка. Адът е като черна дупка, надупчване на друга повърхност.

Тя не извежда в гроба, тя не извежда в камъка. Камъкът излиза непрекъснато оттам. Камъните не влизат, те не са иманентността, която поглъща вълка, зашита в корема му и останала там, те непрекъснато излизат. Те не се продънват, те излизат от дъното, тези камъни. Желанието е самото дъно, което извира: то е реката на негативността. Ето затова Мери Шели беше уцелена от камъка. Тя искаше да възкреси мъртвото, да възвърне към живот мъртвото, да възвърне детето като кухина. А всъщност кухина няма, няма мъртво, желанието е упорстващ живот, който непрекъснато се изстрелва все по-напред, пре-стъпва, мята се, про-мятя, про-метей, в тази безгранична перверзия на създаването.

 

Ако „Франкенщайн” е трагедия, то той е преобърната трагедия. Драмата на желанието може да носи и името поезия (или оратория: не театър, който рецитира, а театър, който скандира), защото поезията е ексцесът на езика, движен от желанието, ексцесът, който не достига предела, който се връща в себе си, без да се уцели.

 

Затова скандиращият желанието театър разцепва: той не преминава отвъд границата, а открива предела в границата. Той задълбочава междата, междата, откъдето желанието черпи своята власт.

 

Ето защо театърът не трябва да събира, а да разделя. Няма свобода без разрив. Театърът не е дошъл да носи мир, а война. Желанието е пожар, който ще опустоши света.

 

„В един театър внезапно се запалиха декорите. Шутът излезе пред завесата, за да съобщи това на публиката. Всички сметнаха съобщението за шега и заръкопляскаха. Той го повтори – заръкопляскаха още по-бурно. По същия начин, струва ми се, ще загине и светът: под всеобщи аплодисменти.” (Киркегор, „Или – или”)

“НОВАТА ПАНДОРА: ЖЕЛАНИЕ, ЧУДОВИЩЕ, ТЕАТЪР” ОТ БОЯН МАНЧЕВ https://desorganisation.org/ Super User
Copyright © 2022 Metheor