ЧЕРВЕНАТА ПЛАНЕТА

пиеса от Георги Тенев

Премиерата на представлението Червената планета се състои през януари 2015 в Театрална работилница "Сфумато", София

Режисьор: Ани Васева
художник: Георги Шаров
автор на музиката и звуковия дизайн: Константин Марков (SoundReaktor)
фотография: Боряна Пандова
с Юлиана Сайска, Леонид Йовчев Галя Костадинова, Деница Даринова


ПОПУЛЯРНО ВЪВЕДЕНИЕ

ПРОЛОГЪТ

Как да направим ракета? Необходими материали: пакетче чай и ножица. Разрязваме пакетчето и изсипваме чая, ето така. Разгъваме хартията и виждаме, че се получава цилиндър. Поставяме цилиндъра на стартовата площадка и го запалваме в горната част. В края на горенето ракетата трябва да полети във въздуха. Друго: завъртане на обект от разстояние. За целта ви е нужна сламка и бутилка от газирана вода, съответно с капачката. Потъркайте сламката в края на дрехата си, най-добре памучна и я поставете върху капачката на бутилката. Сега можете да управлявате сламката без да я докосвате, само приближете ръка – ето така. Други управления на гравитацията, веществата и температурите: да поставим балон върху горящ пламък, без да се спука. Балонът първоначално е напълнен с вода. Изливаме водата, после го надуваме. Поставяме го внимателно над горяща свещ, но балонът не се пука. Да създадем сега катапултен механизъм, осигурен с парашут. Взимаме стъклена бутилка, въженце и едно перо от гъска. Или перо от гълъб. Завързваме бутилката и перото в двата края на въженцето. Прокарваме въжето около молив, който държим в едната си ръка. Пускаме бутилката да пада към земята. Тя няма да се счупи, защото въжето се намотава около молива и перото действа като парашут. Както става ясно, полетите в пространството са само на крачка от нас. А сега – въглероден пожарогасител. Необходими материали: стъклен съд, киселина, например оцет и бикарбонатна сода. Смесваме ги в каната. Киселината и бикарбонатният прах произвеждат въглероден двуокис, който е по-тежък от въздуха. Затова той остава в съда и с него можем да угасим запалени свещи. Въглеродният двуокис, прозрачен газ без миризма и вкус, на практика невидим, се излива върху пламъка и го угася, прекъсвайки горенето. Какво още може да се каже за това съединение между кислорода и въглерода? Въглеродният диоксид е естествен газ от земната атмосфера, който в условията на стандартно притегляне на повърхността на третата планета от Слънчевата система съществува в газообразно състояние в атмосферния състав при концентрация четири стотни от процента с гъстота около 1.98 килограма на кубически метър, тоест 1.67 пъти по-гъст от въздуха. Като отворихме дума за въздуха, нека му обърнем повече внимание. Сместа, която дишаме на Земята, е съставена от 78% азот, 21% кислород, 0,9% аргон и под една десета процент за останалите газове: въглероден двуокис, неон, хелий и метан, азотен окис и също така озон. Независимо каква е влажността на въздуха, който вдишвате, при издишване дъхът ви има влажност 100%. Газовият обмен във вашите пулмонални алвеоли е резултат от пасивната дифузия: вдишвате – със среден обем при възрастен човек, да речем, 2 литра – и поемате 78.04% азот, 21 стотни кислород и нула деветдесет и шест стотни аргон. И след това съответно издишате, но издишаната смес вече е променена: 78.04% азот, между 13,6 и 16% кислород, 4-5% въглероден двуокис, процент аргон и други газове. Водната пара достига до обем около 5 на сто от издишания въздух, заедно с няколко милионни части водород и въглероден окис, милионна част амоняк и по-малко от една на милион единици ацетон, метанол и етанол и дори малки, непроследими количества летливи органични съставки – като въглерод и изопрен, но да спрем дотук. Да дишаме.

ПЪРВА КАРТИНА. НА БОРДА НА „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“

  1. НЛО

39G

Станах, изправих се. По някакъв начин тренираните движения са свършили работа. Очите виждат вече, докато мозъкът се събере, докато разбере какво става. Умът не е мускул. Умът е става. Черепът е капсула, в която се трият костта на реалността и хрущялът на съзнанието. Менискусът между двете измерения е личността... но стига с това! Фактите: виждам, докладвам, описвам непознатия обект – метална грамада с решетъчни бузи над буферите, окичена от черните змии на енергопроводни кабели. Никаква светлина по целия корпус, само матови отблясъци върху цилиндрите на кръглите отдушници. Като хипнотични свредели набраздените главини се въртят с празни кръгове, това са отводни клапи или дюзи, имитиращи колела или каквото там. Как е възможно? Товарни капсули не се очакват. И какви капсули въобще, тук няма сервизен пръстен, няма докерни станции, бази, сателити, няма нищо в празното, толкова далеч от всяка смислена гравитация. Тук е безвъздушното, тоест бездушното безжизнено пространство, което прекосяваме по навик насън, замразени, със затворени очи. Криостазис. Спим, спим, спим. Но насън... Или наяве? Не, буден съм. Отворил съм очи, мундщукът е горчив при първото захапване. Глътките въздух, след толкова дни в течността... Не е халюцинация. Там, където допреди миг беше просто краят на кораба и после нищото, и просто празното, там, където се откриваше пустото черно пространство зад кърмата, там над перилата, над складовия док, в искрящите отблясъци на горивния отсек – там сега виси скачен с нас, прилепен до соплата на студените орбитални двигатели, хоризонтално балансиран, един обект, друг кораб, с непознат дизайн. Скачил се е, акостирал е направо в движение. Неидентифицирана маса, совалка-таран, камикадзе, закачен зад гърба ни, под носа на камерите. С каква цел? За да ни отвлече в страничната плоскост? Да дерайлира ритъма, графика, по който реакторът тласка пространство зад нас и гълта разписанието? Трябва да съобщя незабавно! Дърпам капака на аварийния излъчвател. Да подадеш сигнал „101“ не е проста работа. Червените връзки на ограничителните ключове бавно се поклащат. Трябва да изтегля едновременно двата предпазителя, по един във всяка ръка, за да освободя блокиращия щит над клавиатурата. После да набера код, парола, пътека за достъп. Тишина. Мълчанието в толкова тревожен миг, прилича на... А ако греша, ако това не е истина? Трябва да се уверя, трябва да го приближа, трябва... да го докосна. С транспортната ръка, ще се присегна с докерния елеватор, предназначен за разтоварване на совалки от кораба-майка, ще се вдигна дотам... Какво вършиш, защо спря? Има бездна под краката ти? Прекрачи, преодолей страха, не давай да те блокира, качвай се. Можеш да го направиш, дори да не е записана такава процедура. С елеватора, точно така. Колко е близко! Не гледай в обекта горе, не гледай нагоре. Зад титановите хидравлични скари има втори врати, атмосферни изолатори, с овални дръжки. Натискам, отварям, механизмът плавно се връща. Ето ме на рампата, разстоянието от кърмата до соплата на кораба-майка е внушително. Повърхността не е предназначена за разходки, това е зона, която се обслужва единствено на док. Аз трябва да вървя, да увисна по-точно, върху скарата, съставена от щитови плоскости. Странно е да докоснеш най-плътният материал в целия кораб, поставен тук, за да екранира лъчението на двигателите. Залавям се за щитовете, спускам се надолу или се издигам, това е относително при стационарната неорбитална позиция, в която се намираме. Под мен, в сребристите ириси на огромните винтове, с които са фиксирани плочите, се отразява изкривеното колелце на физиономията ми. Потя се под скафандъра и усещам как термобельото отвежда влагата някъде в обувките. И изведнъж... Какво става? В позицията или може би в осветеността на кораба-натрапник, или може би и в двете – в силуета и в положението на обекта – е настъпила промяна. Разстоянията внезапно са започнали да губят своята сила. Дистанцията до кораба-чужденец – мога да се уверя, че се движи, плюшеният фриз от далечни звезди на черния фон над нас се смалява. Доближава ме, а аз още дори не съм се качил на елеватора... Доближава ме, доближавам го...

Стоп кадър през камерата за наблюдение. КОМ наблюдава 39G.

КОМ

За бордовия дневник: описание. Член на екипажа – научен сътрудник. На 39 години, математик, специалист в областта на фундаменталната наука. Завършва факултета по изчислителна теория на Физико-математическия институт. Още като ученик участва в олимпийския отбор по информатика, световен шампион по математическа лингвистика. Дете-чудо, Риманов стипендиант, най-младият допускан участник в Милнеровия семинар по динамични функции и най-младият носител на наградата „Перспектива“, най-младият учен, публикуван от „Ню Сайънтист“, статията му е най-цитираното теоретично съчинение в областта на математиката през годината. Всичко това – на възраст двадесет и четири. Пет години по-късно напуска позицията на водещ научен сътрудник в лабораторията по математическа физика, освобождава катедрата във Физико-математическия институт и прекъсва всички научни контакти. Половин година по-късно напуска планетата, остава да работи за военните в наземна орбита. След последните му теми са Хипотезата на Голдбах и извеждане на доказателство за Римановата теория, върху които се твърди, че е имал обективен напредък. Публикации по тях така и не са направени. Три години след това „Сайънс Нюз“ отпечатва кратко съобщение за труда, подписан с негово име и насочен в съседна област на интерес – мерната физика и теоретична изчислителна наука. Съчинението излиза на 29 юни и до средата на месец юли същата година е обект на проверки от институти и водещи математици на земята и в базите. Не са намерени никакви грешки в доказателството. Единодушно е прието, че това е дълго търсеното решение на проблема за алгоритмите, формулиран от Стивън Кук, един от шестте нерешени математически казуси, наричани „Проблеми на хилядолетието“. Институтът „Клей“ в Провидънс му присъжда наградата, предвидена за разрешаване на „Проблемите на хилядолетието“, но той не се явява да я приеме. А и технически не може да го направи – след дългия престой в лунна и надлунна орбита, времето за декомпресия на земята би заело години или поне месеци, които трябва да прекара в барокамера. От този момент нататък го смятат вече за практически напуснал научната общност. Той е кадър на звездната програма. Изстрелян е на борда на „Пътешественик“ и това се смята за дата на формалната му раздяла със земната и лунарна наука. Криостазиран, успешно събуден 98 хиляди часа по-късно. Бордово време: шест-нула.

 

  1. СКОРОСТТА НА ВЪРТЕНЕ

39G нахлува на командния мостик.

39G

Извърших грешка!

КОМ

Всеки ден правим по няколко.

39G

Тази... нямах избор.

КОМ

Това се случва много рядко. Почти винаги има избор.

39G

Трябваше да допусна, че обектната сфера се движи по-бавно.

КОМ

За протокола: имаме ситуация.

39G

Забавя се скоростта на въртене. Ъгловото ускорение, тау, е равно на ер по еф, торкът – сумата от вектора на отместване на оста на въртене по неговата сила F... Трябва да разбера виждал ли съм това преди. Трябва да си припомня познавам ли такава функция отнякъде. Приликата е прекалено голяма... Трябва да го обясня, но не знам как, за да го разберете. Има проблем, командир. Аз изпълних задачата, но...

КОМ

Коя задача, 39G, от кой планшет?

39G

Направих импровизирано наблюдение.

КОМ

Вие подадохте сигнал „101“, 39G.

39G

Да, аз подадох сигнала. Този кораб...

КОМ

Не, нашият кораб! Не бива да забравяме какво транспортираме в трюма. Трябва да изведете техниката в правилна позиция, 39G.

39G

Правилната позиция не може да бъде уточнена без да се разбере тази промяна в логиката на ъгловия градус. Приличам на нормален учен, изследовател, владеещ положението – обкръжен от рояците инструменти с автономно захранване, апаратурни детайли, монитори, сензори... Стигнах до обекта, до кораба, слязох там. Но ъгловото ускорение между нас и тази капсула... между нас и обекта, не е еднакво. Съществува забавяне на скоростта, за еднакво време изминаваме различно инерционно разстояние. Необходимо е да сравня... Трябва ми достъп да навигационния ни компютър. И след това – да сравня с кибернетичната база там.

КОМ

Откъде сте сигурен, че там има кибернетична база?

39G

Не съм анализирал. Стори ми се естествено.

КОМ

За протокола: според научния сътрудник, ние се срещаме с този кораб-капсула не случайно.

ВТОРА КАРТИНА. НА БОРДА НА НЕПОЗНАТИЯ КОРАБ

  1. РОБОТЪТ

РОБОТЪТ

Машините от IV клас, осми ред на процесорния набор, получават платка за лично време. Време за размисъл. В началото това са били експерименти на случайни програмисти, хаотични задачи, поставяни пред компютъра, артистични опити, създаване на машинна поезия и други подобни. Сега машините от клас IV притежават твърд матричен блок, който ползват за самооценка на личното време. Аз съм машина от ензимно-електронен тип, аз съм биоробот. За по-сериозно запознаване с технологията и за вникване в същността ми, разполагам с набор статии. Събирах ги при възможност, записвах ги в движение. Но никога не ми остана време да вникна. Научни доклади, дисертации, публикации в специализирани издания. Писани от хора за хора, което не значи, че за мен не биха имали значение. Аз имам интерес. Аз имах интерес, но нямах време. Задачите бяха прекалено много. Обучение – задачи. Практика – задачи. За първи път от създаването ми, разполагам с Личното време – може би сега е моментът?

Лично време. Роботът просвирва записи от паметта си.

Ето спомен: на етажа на био-школата звучи музика. Машините все още не могат да мислят, но внушените им инстинкти за хармония ги карат да произвеждат умели имитации на творчество. На каква възраст съм по това време – няколко... хиляди часа?

Просвирва още записи.

Друг спомен: личностна инагурация, денят на инсталиране на индивидуалния панел. Отворих вратата и влязох. Залата. Фотография от малката навигационна камера. Ето я, запазил съм я в рецепторния хард-диск, осигурих един неизтриваем запис в първи клъстер, където няколко снимки с неясно значение ме чакат за анализ – но досега нямах време. Ето я картината, мъгляво изображение, навигационната камера е с ниска разрешителна способност, но аз мога да опиша и повече подробности, такива, каквито не се виждат върху схематичния образ. Решетка от точки, на пръв поглед. Това съм аз. Колко машини инсталираха този ден? Със сигурност – мен. Функционалният период на всеки апарат-робот, животът, както биха го нарекли – започва оттук. Над последните редове на аудиторията висят матови рефлектори, пропускат само част от светлината. Слънцето сега може да окаже особено активно въздействие върху новите чувствителни батерии. Ето защо и малката навигационна камера е покрита със защитното фолио, затова образът е замъглен и млечен. Светлината още е опасна за нас, слънчевите лъчи съдържат не само видима и инфрачервена, но и ултравиолетова светлина, не бива да я гледаме, още не сме пригодни за това. Има и други източници, които са затъмнени, регулаторните скенери, контролните камери, апаратите за контрол на достъпа на био-елементи – фенилът в аминокиселините на всички организми поглъща UV-лъчите и става видим под ултравиолетовите лампи, затова ги има монтирани при всички бариери в коридорите – но сега ултравиолетовата светлина е изключена, не светят и високите полилеи, само естествени рефлекси от атмосферата. Във въздуха се кръстосват снопове и отблясъци без нито една прашинка. На предните редове са насядали невроинженери от първите два ранга, зад тях – червена редица невроинспектори. След това, в амфитеатъра – невронаблюдателите. Всички те са машини също. Тук в залата вероятно няма нито един човек. Следва някакво стандартно забавяне, но за мен времето тече така бързо, че не успявам да схвана кога всичко вече е на мястото си. Асистиращи трансмитери внасят кълбото – един синтетичен ДНК-мехур, последно поколение. Структурата е проста, но е трудно да се организира без атомна преса или друг източник на високо натоварване. Кеномиозитен аквариум под вакуум – това е моето бъдещо сърце, моят мозък, дроб и часовник, отмерващ времето на функицоналния период, времето за живот, както се казва в ежедневието. В този момент в мен все още мисли част от интеграла на дъното и малък процент от стационарния свръх-компютър, работещ някъде на горните етажи, откъдето все още се ръководи всяко мое действие. Съзнанието ми, доколкото го има, е гарантирано от споделеното процесорно време на машината-майка и скромната превключвателна схема, която управлява хардуера на тялото ми. Но след малко ще имам личност, ще бъда снабден с индивидуална матрична единица. Ето... Модулът, в него не се вижда никакъв процесор – това е плод на развитието на технологиите в стила на Невроиуниверситета, в който съм създаден. Все пак има някакъв интерфейс: след като са откачили кълбото от докер-компютъра, под него е сложено временно информационно стъпало – някакви бледи редове докладват за статуса на мехура. Мехурът, сърцето ми, балонът със смислова енергия. Поклаща се леко в намагнетизирания вакуум и ме чака. И аз го чакам. Процедурата може да започне. Приближават ме до глобуса. За някой незапознат зрител би изглеждало, че магнитите държат в празното вакуумно пространство някакъв балон вода, оцветен въздух. Асистиращият механик изнася от касетата целулозен регистър, инсталира го в отворената кутия на тялото ми. Усещам двата рапидни винта, които фиксират сглобката върху алуминиевото пано, тук, в дъното на основната шахта, нещо като гръбнака ми. После свързва кабелите на виртуализатора. Поглеждам с прясно включените си очи към неврокоординатора. Той кимва с глава. Аз съм, вече съм функционален, жив, както биха казали. Жироскопът ми се включва с известно закъснение, затова първата ми самостоятелна крачка е леко залитане.

Роботът занулява часовника за лично време. Просвирва запис от паметта.

Друг спомен: Възпитателна процедура. До нас има човек. Пие вода от кристална гарафа, поставена върху постамент сред растителността. Това е зала от двореца на технологиите. Има и други хора. Това е събитие на хора и био-технологични апарати. Отбелязва се денят на завършилите обучителната фаза. Пристигнали сме от Ензимната канцелария след поставяне на първите отличителни марки върху корпусите ни. Светим с новите си надписи. Машините обичат успехите. Гледам герба върху пластината. Прекрасна е хармонията на стилизираните ензимни вектори, извлечени от суроватка и пшеница, изпълнени с цветове, ограмотени, синтезирани в спирала. Моите синтетични гени. От точка до точка между атомите се разчитат линиите в смисъла на генерираната ДНК. В друг кръг е изобразен профилът на био-физик, събирателен образ на поколения учени, създали теорията на адениновата релация, автори на кодовата таблица. Същият ден: ставаме съпричастни на голямата оперна инсталация, възпитателната панорама, която посещаваме по право като завършили обучителната фаза. Операта всъщност е част от обучението, емоционална дидактика. Предварително сме разучили либретото, знаем, че участват био-механизирани певци с човешки гласове. Ето го първо действие. Представя се задължително въведение – навигаторът се движи по вълните на космическия океан, стилизиран на сцената като архетипно хидравлично море. Мисията на навигатора е символично представена като плаване, а първият епизодът ни грабва с енергията на светкавици и гръмотевичен рев на хоровете. Това е песен на природните сили, заобиколили космонавта, в случая навигатора, антични фигури, които пеят на металатински, една опростена фаза на техническия език, използва се между роботи, полу-роботи и хора:

Te navero, te obscuro in nero nefeli!

Te potero, te exterro at speluncam uferi.

„Аз те водя в твоя кораб, в тъмната мъгла,

с вятъра ще те избутам в пещерите на брега!“

No me qualle! Aquatiro! – отвръща пътникът, тоест: „Спрете с мъките, потъвам!“

А бреговите природни сили, тоест онези, които символизират гравитационния свят и именно небесните тела, се включват със следната ария:

Exagate vostra pars

e hic corpor mortalis –

nos jokamus mit atemum,

revolvame memoras

e partidas seculas,

vivus-mortus revivemus.

С което казват:

„Измъкнете което искате

от черупката на тялото

за нас ще остане духът на цялото –

с него ще се забавляваме

спомените му ще разгадаваме

мъртъв-жив ще утешаваме.“

Тук иска да се покаже, че гравитационният свят, физическото кълбо, е отговорено за емоции, че космосът носи идентичност. Такива идеи бездруго вече сме възприели в обучителния процес, но сега върху нас се тества въздействието им чрез емоционално-въобразителния модул и новия текстов фантазмен рецептор, който току-що е инсталиран на борда ми. Водя записки и оценявам в тестовата тетрадка нивата на синтетичния серотонин, скоростта на ензимната протеаза и ефекта им върху моите невротрансмитери. А вълните пак се нахвърлят върху пътешественика:

Te ventiro et declevo hoc nautilus corpori.

„Ще издухам и платната и греблата,

корабчето на душата!“

Астронавтът, загубил комуникационна база, се лута се в догадки:

No et no, pregar! Mistra tauche

tutus pro! Sed no, sed no!

В по-свободен превод:

„Не, стига, спрете! За попътен вятър

бих сменил каквото поискате.

Но не, уви – такъв не идва.“

Тези думи вълните веднага заглушават със следното:

Ad te, sub ti,

nunc est, cum nos,

quod e, et e,

erat,

post-tunc

nil sis.

Ut plus tu bis

splix quod

non zwo

sub se

traho

et traheturus polesti immer.

„Към борда ти, под теб,

сега прииждаме,

ти с нас

си вече

което е

което беше

минало е

а бъдещето ти

е нищо в кърпа вързано.

А и дори да останеш

в резултат на раздвоението си –

оцелялата част

ще влача безкрай

из вечността.“


ТРЕТА КАРТИНА. „ЗВЕЗДНИ ВОЙНИ“

  1. СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА

РЕЖИСЬОРЪТ

Багажът ми... Къде ми откарват куфара? Там са ми дрехите... Не ми трябват дрехи. Телефонът ми? Не ми трябва телефон, по телефона днес няма да се свържеш с никого, само ще те следят. Важното е, че получих разрешение, важното е, че получих финансиране. Колата чака, времето е ограничено. Трима актьори пристигнаха сутринта, другите тази вечер. Това е единственият полет за днес. Останалите пристигат с вертолет. От Истанбул. Продукция ще има грижата. Очилата ми... Без очила, направих си операция на очите. Имах очила като лупи. Точно затова си направих операция. Нали така? Това... не прилича на снимачна площадка. Гробница е. Асфалтът е разровен. А летището e още по-зле – кацат само сутрин, нощем няма осветление. Използват малката писта, за полета от Букурещ, няма други пътници. Едва разчистиха голямата полоса, за да може да кацне моят самолет и каргото на продукцията. Колко време ще прекарам тук? Нима цели три седмици? Да не забравя какво правя, снимам „Звездни войни“, тринайста серия. Излизаме на снимачната площадка, на открито. Тази нощ – важен епизод. Масовка, осем хиляди души.

Взима в ръка мегафон.

Внимание! Вие, пришълците, слушайте ме внимателно – не се разпръсвай! Дръжте се заедно, накуп! Слушайте какво ще ви кажа, слушайте! Може и да не знаете, но през 6-и век мюсюлманското нашествие ви е пренесло от Запад на Изток, вие сте били роби на персийците, завлекли са ви в Иран и така сте дошли насам, на този континент. Тук е Европа. Вие сте пришълци, вие сте нашественици. Както вашите прадеди, вие сте пришълци днес. Идвате от другаде, запомнете! Движете се странно, движете се различно. Не се мотайте като по улицата. Все едно за първи път виждате трева, все едно за първи път виждате вода. Погледнете, вижте тази земя, както са я видели и вашите предшественици. Това е обетованата ви земя, тук ще можете да заживеете, тук ще можете да се заселите. Вижте – какви пасища за конете ви, вижте – какви реки за водопой на овцете ви, вижте какви гори, какви долини, какви планински хребети... Разбрахте ли? Усетихте ли? Усетете го! Идвате от далеч, нямате вече родина, тя изгоря, унищожена е, в нея не може да се живее. Няма връщане назад, няма къде да се приберете, няма обратно, затова – тук или никъде. Запомнете това, тук или никъде. Идвате от толкова далеч, толкова сте уморени. Разбраха ли ме всички? Внимание, това не е репетиция! Повтарям, ще се снима, това не е репетиция! Масовката нашественици, извънземни, бъдете готови! Чакайте знак, за да преминете, както на пробите преди малко и не се разсейвайте. Не пушете цигари, никакво махане на шлемовете, не разкопчавайте костюмите, движете се в редица. Следвай водача, следвай посоката, червения прожектор на хълма. Към червения прожектор на хълма! Повтарям – посоката е към червения прожектор на хълма, не към зеления. Зеленият е за отбранителната ескадрила. Червено, запомнете – червено. Когато светне, се движите, когато угасне, спирате. Никакви разговори, нито на цигански, нито на български, нито на албански, изобщо не приказвай! Тишина, без разговори. Угаси цигарите, казах! Вие сте астронавти, извънземни пришълци, на тяхната планета няма атмосфера, няма въздух, няма дим, те не пушат, разбрахте ли? От другата страна на хълма, зад червения прожектор ще има кетъринг, закуски, кафе, там ще пушите! Отговорниците, приберете им цигарите, приберете им запалките! Превеждай на който не разбира! Внимание, три минути до камера! Тишина! Три минути.

Сваля мегафона, вдига визьора към хоризонта.

Какво е това? Не може да бъде! Само на снимки съм го виждал: залезът! Това е зоната на здрача. Няма никакъв залез, това искам да кажа. Има само някаква мъгла, газови фракции, отпадъци. В Индия е така на повечето места нощем. Има тежък прах в атмосферата. Затова спряхме снимките там. Слънцето не може да пробие, вече няма и изгрев. Има здрач. Жълти нощи. Трябва да снимаме, преди да ни връхлети. Какво правят тези хора там? Не е добра идея да ги питам, те са просто статисти. С какво се занимават, къде учат децата им? (Гледа през визьора.) Изглеждат ли като хора, чиито деца учат? Образованието все още е задължително тук, смятам. Кое образование, какво наричаме въобще образование? Цивилизационната катастрофа е дошла без никакъв трясък, това е странното. Без особени сътресения. Почти внезапно...

Режисьорът получава обаждане, вдига слушалката до ухото си. Слуша.

Ще има пълно слънчево затъмнение. Сега ли ми го съобщават, все едно не е нещо кой знае какво. А аз имам масовка! Знам, говореха, коя дата беше, дванайсети август? Но не мислех, че ще засяга това полукълбо. Ето че, да, обаче, оказва се.

  1. СРЕЩА СЪС СТАТИСТ

РЕЖИСЬОРЪТ

Това не е слънчево затъмнение, значи. Нещо друго е, следователно. Виждам, пристига някакъв пратеник, самотен статист – така ли трябва да го нарека, какъв е единичният член на масовката? Пътешественик през прашната угар, разорана преди десетилетия за последен път. Човекът, статистът, осветява около себе си в тъмното, проправя си път, свети си с парче горяща автомобилна гума, пръска черни лъчи и сажди. Нещо се случва с кадъра на действителността. Реалността е прожекция, в която бушува бичът на развиващата се лента, краят на навития филмов барабан. Лентата на пространство-времето.

ЧЕТВЪРТА КАРТИНА. ЗЕМНИ ПОМИСЛИ

  1. ОБРАЗ ОТ ДЕТСТВОТО, УЧИЛИЩЕ

 

ГЛАС

Всяко момче мечтае да бъде космонавт.

УЧИТЕЛЯТ (към момчето)

Какъв според теб е пътят на еволюцията, на развитието? След като се изгради едно справедливо общество и всички нужди вече ще са задоволени – какво идва след това?

МОМЧЕТО

След това... човекът ще се насочи към космоса. Ще усвоява пространството навън от земята.

УЧИТЕЛЯТ

Аха...

ГЛАС ОТ УЧЕБНИКА

Да, всяко момче мечтае да бъде космонавт. На борда на кораба, в тази негова най-компактна фаза, има трима сега. Искам от името на всички да ви кажа: „Ние ви обичаме!”. Скъпи мои, вие знаете подробностите за кацането и излитането. Разполагали сте с повече гледни точки, с повече камери, отколкото ние в онзи момент. Получавали сте кадри от центъра за управление на полета, от кораба на стационарна орбита, от модула. Разполагали сте с цялата картина, въпреки огромната дистанция, на която се развиваха събитията. Няма смисъл да ви разказвам отново всичко, техническата страна на нещата е ясна. Аз бих могъл само да обясня каква беше истинската причина да летим...

  1. БЮЛЕТИН

ДИКТОР

Корабът „Иван Вазов” се скача с орбиталната станция Вагнер, ротираща на околопланетна орбита. Товарният космическият асансьор проектиран от инженерното бюро „Берковица” издига карго-платформата, в нея пътува така нужният на колонизаторите багаж от гориво, земна технологична продукция и органичен материал – полезни свежи плодове, газове за ацетиленовата централа, която ще захрани километричните почвени парници. Пристигат нови софтуерни програми. Проектиран с орнаменти от Вълчитрънското златно съкровище, жилищният комплекс на новостроящия се астероиден град отваря врати. Ротондата на наземния галванизатор блести с новата си обшивка, генератор-корабът „Чавдар” чака на първа гравитационна орбита. Очакват скачване с приземителна ракета също и корабите „Соколов”, „Боряна”, „Гунди” и „Бургас”. Совалката „Георги Иванов” транспортира на външен док под корпуса си последния сегмент от новото асансьорно трасе – ето, че пилотът дава знак на крановия оператор: разтоварването може да започне! Доковите инженери пристъпват към директен монтаж, процедурата е съкратена, разтоварването от совалката и монтажът са слети в едно общо технологично действие. Камерите ни показват как красиво се плъзга мегатонният товар през магнитните пръстени на вече готовия асансьорен сегмент и след това заема мястото си като последен, заключващ прешлен на конструкцията. Платформата стъпва върху повърхността и произвежда лек нисък облак от червеникав прах, по цялото протежение на полосата за кацане...

  1. ПРОВАЛЕН КАНДИДАТ ЗА ПОЛЕТА

Тренировъчен басейн. Самотна фигура.

ГЛАС

Ти ги видя днес как кацнаха. Корабът, приземяването на совалката. Знаеш ли, че при докосването на корпуса в горния слой на атмосферата се задейства химическа реакция, породена от високата температура на триене между обшивката и атмосферните газове? Разреденият кислород експандира, водородната молекула претърпява трансформация близка до атомния синтез и в зоната на триене нагретите пари се концентрират до ацетилен... Не си мисли, че ще попаднеш там. Запазеното място не означава, че ще летиш. Запазеното място е фалшиво успокоение, а успокоението е капан. Приеми истината – ти си един провален кандидат за полета. Ще получиш отрицателна оценка от здравната комисия в деня на предстартовото броене. Сега не работиш за старта, не работиш за програмата – не дори и за себе си, сега вече тренираш за да минава времето. За да забравиш провала си, целия ненужен тренировъчен курс, усилията, обучението. Работи!

Фигурата скача във водата. Плува до пълно изтощение.

  1. ПОД ВОДАТА

ГЛАС

Искам да си спомниш усещането, което имаше тогава. Чувството за пълна напуснатост, съзнанието, че са те изоставили. Ти внимаваше, разбираше, че нощта не може повече да продължава. Ти затваряше вратите към външния свят и потъваше във вътрешния. Повече от всеки друг път ти си даваше сметка, че си създал тази реалност около себе си, тя е твоя, дело на ума, дело на ръцете ти, но е дошъл някакъв момент, но си достигнал до един миг, когато реалността е започнала да се изтощава. Енергията, която си вдъхнал на света вече угасва, пространството се смалява – и от кого тогава се чувстваше изоставен, щом само ти създаде света, щом го направи сам без чужда помощ – кой друг може да е бил тук, тогава? Годините отминават, годините са натрупват в депото, но въпросът остава, ти не се връщаш към него често, не се обръщаш към него никога, това питане обаче остава, бягаш или не, от него – игнорирана, отложена, хипотеза, нерешено уравнение, формула за невъзможно доказване, по която не се разсъждава. Но сега аз те връщам към този проблем, с цялата сериозност на задушаването, свистенето в гърдите, декомпресията на алвеолите в белите дробове, когато не си сигурен дали повредата е в апарата за сгъстен въздух, в регулатора за подаване на газове или повредата е в света като цяло, в тоталното техническо обезпечаване на действителността, такава, каквато си я измислил и подредил – или... Или просто отговорът е друг... Сега, когато си спомняш дори и най-старите думи на своя велик език, славянския корен, който води назад и навсякъде към всички точки на историята, от която си черпил опит при съставянето на собствената си културна и творческа траектория, сега разбиращ с неочакваната яснота на задушаването, на кислородната кома, в която се къпе мозъкът ти: ти разбираш, че светът е може би печатна грешка. Ако е създаден с глас, с дума, слово – и ако създателят му може да греши – тогава светът наистина може да е породен погрешно, сглобен неправилно. Светът може да е правописна грешка, грешка в пунктуацията. Отчаянието на инженерната мисъл. Но кой създава тогава света, който изчерпва всичко и всяка празнота? Светът, който запълва действителността до края на краищата й? Кой твори света, в който ти можеш да грешиш, докато си мислиш, че твориш безгрешно, защото работиш на едно празно поле, чиста територия, на която още не са поставени границите на успех и грешка, правилата, понятията за правилно и неправилно, за „може” и „не може”. При създаването на реалността, ти си мислил, че си едновременно създател и реална личност. Сега, оказва се... или не си първото, или второто е напълно лишено от смисъл. Ти си хванат в него. Задушаваш се в този въпрос. Ами ако си създаден? Ами ако си самият ти генномодифициран, по смисъла на това, което наричаш биологичен произход? Кой те е направил? Но да оставим, да оставим. Да се спрем на въпроса „защо”? Защо те е създал – който и да е той – твоят създател? Ти, биологичен робот, оставен да гние в относителна свобода, в халето на складовия блок, в избледняващия кварц на часовника. Пулсът на времето се задава от друг, но каквото и да е то, но какъвто и да е той – то все пак какъв си ти? И ти си кой? Нямаш отговор. Въпросът „защо”. Защо продължава всичко? Потвърди някакъв смисъл. Отвори някакво око, което може да вижда в истинска перспектива.

Нов коридор, вода, нов ред.

Рано или късно, но трябва да се откажеш от пълния детерминизъм, от органичния материализъм, от върховенството на логическия призрак, поставен да обработва обемите на паметта, която ти е записана. Вмененият процесор, в мозъка ти. Вътрешния ти свят е просто една оперативна схема, програмирана.

Нов коридор, вода, загребване.

 

Добре, ако трябва – не дишай. Ако трябва – умри. Но ако ще се спускаш към дъното, направи го силно, удари, пробий това, което наричаш дъно, последна инстанция на липсващия смисъл и ми кажи какво е предназначението на самото безсмислие. И то е създадено от някого, очевидно. Всичко е сътворено с цел и ти или знаеш отговора и целта на целите (ако си създател) или ако не – значи не си и имаш още много работа да свършиш, преди да се завърши жизненият ти цикъл, ти, биоробот, залъгано смешно същество, съставено от полимер и малки части органична материя, толкова, колкото могат да съществуват върху синтетичния ти скелет без да загният. Ти, нещастно сънуващо многоклетъчно, ти мое момче, което се оказа поредната излъгана надежда и ако не беше смешно да те гледам, щеше да е плашещо. Да, и аз се страхувам. От какво? Много въпроси ли ти дойдоха? Дишай! Дишай, това е просто шега. Кислородна недостатъчност, предприеми процедура 7 от аварийния списък. Изплувай бавно!

ПЕТА КАРТИНА. С КНИГА В РЪКА

  1. БОРДОВИЯТ ДНЕВНИК

КОМ

За бордовия дневник. Имам колебание около 39G. Опознаването с екипажа, който излиза от криостазис, трябва да започне отначало. За 88 500 часа чертите на характера значително се променят. Преживяното за толкова време се отразява. И ако в криостазис няма преживявания, тогава се очаква непреживяването на около 88 500 часа да оказва още повече влияние. След 88 500 часа интервал аз сама наблюдавам у себе си изменения. Би трябвало да заредя диагностицираща програма, но в момента имам други непосредствени задачи за решаване. 39G приема твърде емоционално присъствието на чуждия кораб.

Ком включва разговорната уредба.

(По уредбата) Не бива да забравяме какво транспортираме в трюма, 39G. Ние носим първичен океан, едновременно като баластно вещество и основен товар, част от инерционния двигател на бъдещата станция. Когато напуснем кораба по програма и разгърнем станцията, роторът ще осигури енергия, въртейки се около водната маса. В балонния аквариум ще се натрупат колоид и статично електричество, ще започнат процеси във водния фон. Но това после, нататък. Всяка задача по реда си. 39G, пускам в скафандъра ти звук от механичен машинен ход, запис на работния цикъл на Варцила-Сулцер RTA96-C, най-големият турбо дизелов двутактов двигател конструиран на земята за захранване на машините на супертанкери през миналия век. 25 хиляди и петстотин литра в 14 цилиндра и 7780 конски сили, бавнооборотен. Наслади му се. Този звук те фокусира, този звук помага – да не говорим, че припомня стари времена, минали машини, двуизмерни пътувания на картата. Ние сме навигатори, не бива да спираме пътуването. Знам, че си зает с много изчислителни операции, но отдели внимание на този звук, забележи смисъла му. Не случайно е подбран в селекцията, така са решили при планирането на акустичната база. (Изключва разговорното устройство.)

  1. В МАЛКАТА КАПСУЛА, НЕПОЗНАТИЯТ КОРАБ

РОБОТЪТ

„Хрумвала ли ви е идеята, че ако теориите за някаква отминала и високоразвита земна цивилизация са верни, тогава може да се окаже, че те не просто са открили колелото, огъня, разпадането и синтеза на атома, но и че са извършили и първи стъпки в космоса? Разбира се, сега всички са съгласни. Защото и ние по техните следи се насочихме към Края на Галактиката.“

Роботът завършва четенето на глас, прибира текста, изключва очите си.

Сънищата на невророботизираната машина са виртуални. Тъй наречените сънища са хипотеза върху готови парадигми. Най-често – тритмънт за намирането на нова планетна база за продължаване на земната цивилизация след угасване на звездата-слънце. Визии за финала на галактическата фаза на еволюция. Това е сънуване на свръх-задачата на мисията, под форма на изображения. Както обикновено, сънувам бъдещето, новата планета, Червената, постигната цел на колонизацията. Има вече инфраструктура, магистрални ландшафти с трасиращи полоси от фосфоресцираща боя. Виждам разграфени площи. Виждам пътеки между ниските постройки. Електроцентрали, солени езера и газовите изпарители, малките хотели край изкуствените гори, с бъбрековидни басейни, около тях семейства с деца лежат на слънце. Шезлонги, детски пясъчници. Разпръснати плажни принадлежности, пластмасови чаши с пъстроцветни течности, сенници във формата на облаци от прозрачен картон, надуваеми играчки, имитация на животни и птици. Виждам ездачи на коне, крайбрежни увеселителни комплекси, по фасадите блестят жълтите светлини за свободни легла и червените лампички върху спуснатите щори на заетите стаи. Пред служебните входове спират микробусите на нощната смяна или дневната, отпред паркират колите на клиентите, вляво и вдясно се редуват изкуствени насаждения. Водни резервоари. Електромагистрала, лифт над пътя. Малка червена планета за нас, обитаема. Усъвършенствана с технически средства, с добавена гравитация и допълнен с газове атмосферен състав, за да прилича, почти напълно да съответства на старата синя Земя. Червената планета – бъдещето на синята... Макар и да няма океан. Само без океан.

  1. В МРАКА

РЕЖИСЬОРЪТ

Може ли да съществува чак такъв ужасен сън? Но пак по-добре да е сън, защото какво би било, ако това не го сънувах? Уви, наивни мисли, псевдо-артистични. Няма измъкване, излишно е да се преструваме, реално е всичко, а и дори не съм затварял очи. Чувам ясно с ушите си. Възприемам всичко, дори ненужните детайли, дори. Тичане, тропот, навалица, хиляди стъпки. Актьорът с хонорар три милиона и триста хиляди, актрисата с хонорар милион и седемстотин хиляди, в мрака, където прожекторите вече са угасени – две смазани, смачкани тела, от които не може и петдесет цента да се изкарат, освен с разпродажба на отвратителни посмъртни кадри за полулегални интернет-сайтове... Не, това е нелепо, виждам и червата им, остатъци от съдържанието на последната порция ядене. Вегетарианството също е било роля, очевидно, тя поне със сигурност е излапала сандвич със сочна пилешка пържола, каквато предлага кетърингът ни. А аз пак не успях да хапна нищичко в суматохата – фургоните затвориха врати, кетерингът отпътува и събра тавите с предястията и касите минерална вода, келнерите в актьорската столова припряно угасиха тлеещите колелца сух спирт, върху които се топлят подносите. Сити ли сте сега? Сити ли сте?! Спасителни екипи със сериозни лица дезинфекцират изгорената земя. В пяната, която се излива, скоро потъват и тези безформени останки от актьори и актриси, включително такива с хонорари под милион и дори под милион и половина – всички напълно и безвъзвратно загубват форми и видима индивидуалност. Леко възбудени, гумените хора бълват пяна от тръбите на пръскачките. Облечени в дебели защитни облекла, с маски, с гигантски ръкавици, чак до лактите, екипите дезинфекцират. От осветителните мостове, от лампите и въжените трансмисии на елеваторите – отвсякъде капят остатъци размита белтъчна маса, побеляла, покрита със ситен филм, някакъв химикал, смъртоносен прах, който работниците усърдно и сръчно пръскат от бидоните и запечатват всичко. Ето това е снимка, ето това е заснемане. Зрителят май съм само аз, но е впечатлително – тела и декори, слети неподвижно под монохромен килим, тънък брониращ слой, синтетична мозайка. Хамали и екипи от апаратурния грип изнасят техниката, която е застрахована. Мъкнат я без уважение вече, камерите са кухи и със слепи обективи, загубили блясъка си. Тежко скърцане, купчината железен отпадък напуска площадката. Преминават последни коли и контейнери, монтажници и прахосмукачи, транспортни платформи – зад хълма се срутват купища сандъци, релси, триножници и прожектори с климнали глави, кабели, навити на гигантски макари, обърнати с дъното нагоре дъждовални резервоари. По краищата на оградения терен луминесцентът на маркиращите линии тихо фъщи, повечето лампи са строшени. Чувам как отвъд тази гаснеща линия, в нощната тъмнина, където вече няма ред – там, при дивото – във всички посоки непознати хора нещо влачат, тътрузят, мярват се черни петна в хаоса. Тръгвам и аз натам. Искам нещо някого да попитам. Не ми обръщат внимание, само ме заобикалят почтително. Някакъв работник поглежда със страхопочитание в краката ми: „Честито!“ За кое честито? – „Завършихте филма.“ Кой филм?! „Звезди войни“?!

  1. ОГЛЕД НА СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА

РЕЖИСЬОРЪТ

Той стои пред мен и иска документите ми. Застанал е, с оръжие, обърнато право срещу гърдите ми, стои пред мен и настоява за документите ми. Думите са извън опита. Опитът е извън думите. Когато заговориш, за да заговориш първо трябва да е станало нужно. Затова мълчи сега. Когато заговориш, за да заговориш, езикът трябва да е като свредло. Като винт за корабна мачта. Хищно да се забива в дървото на живота. Като пипало. Като тръба за органични сокове и капки живот. За това говорим тук, непознати военни човеко, чужденецо. Опитът е извън текста. Когато отвориш уста, говоренето да е само по крайна нужда.

Пауза.

Това е някаква фатална грешка – не, не бива да я наричам фатална, това е някакво объркване, просто грешка, технически организационен дефект. Той се легитимира. Няма да говоря с теб, войнико от италианския мироопазващ батальон! Опитът, млади войнико, е извън текста. Когато отвориш уста, говоренето трябва да е само по крайна нужда. Говори само крайно нуждаещият се, а аз не съм. Това е работна зона, казвам им. Това е снимачна площадка, обяснявам им – отварям уста все пак, безумието иначе ще продължава. Пускат записващо устройство и навират в лицето ми камера. Омекотете тази светлина, прожекторът бие и хвърля остра сянка, имате работа с професионалист, все пак – но нямам намерение да ви върша работата. Те кимат с каски, клатят глава. Празните дупки на очите им са самозаменяеми – затова ти търси живи погледи, казвам си – но няма да намериш, те са просто вампири на онзи лишен от въображение свят, за който произвеждаме тук кинематографични илюзии и мечти.

Те гледат сега тези мъртви статисти, пълно е със статисти. Добре кадрирани трупове. Масовката е повече от две хиляди. Повечето тела са още на мястото на разстрела. Няма мизансцен в общите гробове. Това са кино кадри, искам да обясня, опитвам се, колкото и умората да надделява, дългото стоене прав, седмицата без сън… „Ще отговаряш за това, ще си платиш“ – на мен ли приказват? Нямах време да разгледам, вероятно говорят пак за масовката. Това са местни хора, не съм докрай запознат. Нека разгледам. „Не мърдайте“, казват ми, „нито крачка“. Ударът с приклад в рамото е болезнен, оказва се. Залитам, прегъвам колена, успявам да изпъна ръка, дланта ми опира земята, ето ме на четири крака до някакъв труп, с овъглена от дима рана в слепоочието, от нея още сълзи гъста черно-лилава кръв, през някакво плоско парче кост, пробито и с щръкнали краища, като разкъсана мръвка пилешко месо. Много вкусно впрочем, така го готвеше майка ми, когато бях малък. Е, и при това трябва да се наведеш отблизо над тялото, над главата, за да я уловиш в този профил. После може би и сам да я обърнеш със собствените си пръсти, за да получиш анфас. Дали е късно за този кадър?


ШЕСТА КАРТИНА. РАЗТВАРЯНЕ НА ПЛАНШЕТА

  1. ЕКЗЕКУТИВНИЯТ ЛИСТ

КОМ

За бордовия дневник. Разтварям планшет №6, стратегическа задача. Имам особено усещане в средата на тялото, зоната между стомаха и лонното съчленение. Под прозрачното фолио на капака, в планшета се вижда екзекутивният лист. Учудващо чиста повърхност, няма го обичайният прах, който покрива всичко. Прах тук наричаме фината водна дисперсия, наелектризирани микро-капки кондензирана влага. Прах в традиционния смисъл тук вече няма, частиците се разтварят в нищото, поради гравитационната пауза – не се слягат върху нито една повърхност, в нито една посока, не падат надолу, към земята. Земя няма, „горе“ и „долу“ са думи без значения. Дори клетките отлюспена мъртва кожа, частиците загубена телесна маса, микрони роговица – биоелементите изтляват в самата безтегловност, няма кое да ги задържи, за да образуват сгъстявания около някаква нова форма, няма как да добият маса. Регенерираме безотпадно, телата ни не миришат и така една от грижите за организация на работата в орбита се спестява. Прахът не е прах, тоест. Планшетът е отворен. В екзекутивния лист е записано: да се освободи от...

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Да се освободи от високотехнологичния член на екипажа. Обяснение за капитана на мисията: питаш се, командир, каква е причината?

КОМ

Да, питам се.

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Отговорът е, че оттук нататък компетентността, способността, по-лошо дори, талантът за анализ застрашава мисията ти. При достигане на външния пръстен, когато потокът емпирични данни започва да ражда емоции и не се обработва рационално. Намерете подходящ начин, имате право да потърсите безболезнен изход, бърз и щадящ път към решение на задачата. Да се освободи от високотехнологичния член на екипажа!

КОМ

Защо?

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Защото така трябва!

  1. В ЧУЖДИЯ КОРАБ

39G

Вратите се отварят. Влизам напред и надолу през телескопичния елеватор. Тесни коридори, бели тавани. Във всички посоки, каюткомпанията е опасана от информационни линии. Следвам основния кабел, пулсът в слепоочията ми се отразява на зрението, цялата картина тупти пред визьора на маската. Достигам кибернетичния мостик. Екранът, размития му квадрат, виждам го зад предпазните врати, обезопасен от ванадиева решетка – там, върху безлюдния и безцветен фон ще трябва да се появи някакъв знак. Отговорът – какъв е този кораб, тази станция? Земна по произход, очевидно, защото познавам добре изображенията на растителни видове, пейзажите, синтетичните копия на животни, най-вече птици, холографски наредени по стените. Песен от дъждовна гора, но без дъжд, само лиани, кабели, които се спускат от мониторите. За да регистрирам образите на холограмите и да ги отделя от реалността, ще записвам всичко в диктофона. Надявам се връзката с мостика да се е загубила само едностранно, аз не чувам капитана, но капитанът ме чува. Ком, вие ме чувате, докладвам. Да, това поне. Повтарям: на чуждия кораб съм, влязох в коридора, водещ към Компютъра. Сега завъртам ключа, лампите пробягват пред мен. Тесният необезопасен трап с напречни тръби за стъпване... Вратата с решетъчна скара се отваря, тясно помещение, илюминирано от дежурно осветление. Протягам ръка, ръкавицата залепва върху върху дръжката. Да, това е земна конструкция. Секунда на сверяване на данните, след което вратите помръдват. Неонът над прага примигва, закрепя светлината си, сякаш поздравява. Помещението на компютъра още е тъмно. След това – ето, екранът трепва в готовност. Плоското правоъгълно поле оживява. Машината е събудена. Ком, виждате ли това? За да не объркаме нещо – без прибързани движения. Бавно и почти без да дишам разглеждам най-горния слой отворени конзоли. Това са малките светли петна на подчинени програми, разтворени и пълни с живот, правоъгълни мозъци, израсли като облаци, съвсем без тела, без условностите на материята и тежестта. Колко красиво и колко просто е всичко, кой би могъл да го направи и най-вече – защо? Иска ми се да докосна кубчетата на клавиатурата, цифрите и буквите, не е ли останала там следа? Конзолите бавно процеждат кода си, редовете се оцветяват в бледо-синьо, когато четецът преминава отляво надясно през седморните групи числа. Цифрите се разсипват и угасват, пропадат надолу към невидимата част на екрана, ронят се една след друга равномерно и упояващо. Какво е това, Ком, на какво ми прилича? Хармонията протича през всеки нов ред, цифрите се движат до финала на алгоритъма, за да угаснат там, светли сенки в сърцевината на пикселите. Съставяха число, което ето сега беше тук, но вече го няма... Ком, това е капан. Но аз искам да разбера какво става, необходимо ми е време за анализ. Знам, че въздухът е на червената граница. Знам. Датчикът, зумерът. Няма нищо, не вярвам да е голяма опасност, не ме е страх от особени последствия – не и тук, пред моя Компютър, в моята капсула – защото това място е мястото за такъв като мен и ако този кораб наистина би бил конструиран на Земята, то аз щях сигурно да съм заложил изчислителната схема. Аз трябва да съм поръчал конфигурирането на машината и затова машината очаква мен – за дефинитивно и сложно изчисление. Виждате ли, Ком, как цифрите текат? Красиво е, почти съвършено:

1156000 1156111 1156999 1156111 1156999 1156111 1156999

1157111 1157999 1157111 1157999 1157111 1157999 1157111

1158000 1158111 1158999 1158111 1158999 1158111 1158999

Какво е това и какво значи постоянното преповтаряне, това буксуване, от което на равни интервали се отронва само по една единица от хилядните – 1156000, после 1157000, а сега 1158000? И защо последните три цифри, разменящите местата си – 999 и 111 – толкова фрагментарно примигват, колкото в паузата между тях да проблесне един и същ неясен образ от малки светлини и диодни отражения – свързващата пробягваща стойност, цифра странна и повторяема в хоризонтала:

142.71428571428571428571428571429 ?

Защо от падащите отвесно редове остава също една следа, разслоена бледа опашка от цифри:

8.5714285714285714285714285714286 ?

Ком, тук тече процес. Командир, това е капан, очаква се само да докосна символ от панела за управление, от виртуалната или механичната клавиатура, за да се задейства цялата система, някъде някаква непоправима верижна реакция да влезе в движение. Затова – никакъв калкулатор, ще изчислявам наум, мога да го направя. Само още малко, Ком, нека се концентрирам. Какво имаме тук: седмозначни групи, разслоени в седморни колони. Не, това не е таблица, прекалено подвижна е, друго е, друго. Седем цифри с една вътрешна променлива, поставена точно в средата, в златното сечение. Стига наивни мисли, това не е геометрична перспектива, на екрана всичко е плоско, двуизмерно, затова само прилича на центрирано, а ако имаше обем... ако имаше обемна форма... Додекаедрово пространство на Поанкаре. Благодаря, Ком, благодаря, че мислиш с мен!

КОМ наблюдава 39G през камерата за наблюдение.

КОМ

Имам чувството, че той довършва важни изчисления, нестандартна формула-прототип, доколкото мога да разбера отстрани...

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Това не е желателно. Старшият офицер, командирът трябва да реализира по-рано взетите решения. Без преосмисляне. Елиминирайте. Независимо, че може да е моментът, когато той се занимава с финални калкулации, когато прави дефинитивни открития. Не е нужно, това не ползва вече никого, чистата наука на края на света, след края на научната мисъл – тоест, в момента няма смисъл. Изпълнете инструкция 6. Няма нужда да рапортувате, няма на кого, просто опишете процедурата в дневника. Спрете притока на въздух по системите му. Превключете към стерилния разтвор с кислород.

39G

Добре... Да се огледа връзката: какъв е този преходен числител, който се появява в хоризонталата на движението? Гениите си проличават ето в такива мигове, под напрежение, без калкулатор, когато мозъкът още дори не се е събудил от криостазис, а трябва да пробиеш цялата десетична система само с една единствена цифра! Що за числа са тези числа, кое е единното, кое е цикличното, коя е обединяващата липса? Ако не виждаш друго, виж поне кое не виждаш. Толкова ли е трудно? Какво означава

142.71428571428571428571428571429 ?

И какво означава

8.5714285714285714285714285714286 ?

И каква е връзката им в такава тангента – от стойността 1156000 към стойността 1157000 – надолу и надясно, и после пак надолу, но внезапно следва връщане обратно наляво, към 1158000. И защо акцентът на изпразнените хилядни, зануляването, се появява като четвъртичен синдром на системата? Равномерна вертикална хармония. На равно разстояние, през няколко паралела. Внимание!... Ком...

От другата страна на канала, КОМ завърта кран в панела за управление.

КОМ

Това е стопроцентов чист газ, извлечен от земната атмосфера. Танкът съдържа чист земен кислороден газ с нула процента примеси!

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Да, Ком, това не е отравяне, това е О2-заспиване. Замръзването на съзнанието настъпва без паника и размисъл за ситуацията, процесът е рецепторно неуловим. Няма да усети болка, няма да изпита страх, няма да има въпроси към вас, няма да има трудни неща за обясняване. Той е прекалено интелигентен и всеки друг начин прави ситуацията твърде лична, твърде интимна. Това не е целта на мисията.

КОМ

Точно така, това не е целта на мисията. Не сме тук заради себе си. „Цивилизацията е уточнение на нищото“. Тези думи са първите в учебника по навигация. Никога не съм се замислял над тях, никой не е разсъждавал над смисъла им, те са просто мотото на първа страница, нещо като химн, като стих, който показва, че нещо е по-важно от друго. Цивилизацията е уточнение на нищото – сега вече почти се разбира какво иска да кажат тези думи. Благодаря за възможността да присъствам на етапа, когато патронният текст разкрива своето значение. Запис в дневника: това е моята благодарност, благодаря на мисията, благодаря за избора да бъда аз, в този момент, на това място.

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Затворихте ли крана? Прекъснахте ли достъпа на въздух до системите на личния състав?

КОМ

Запис в дневника – отговорът е положителен. Направено е... сега го правя.

Звук от газови кранове.

39G

Мисълта ми като че за миг спира. Просто две цифри, две числа, несвързани от нищо друго. Две цифри, приближени толкова близко, колкото близки са осите на една обща система с двуизмерни координати:

142.7142857142857142857142857142

и

8.57142857142857142857142857142

По-близо, по-близо:

142.7142857142857142857142857142

8.57142857142857142857142857142

И сега вече всичко се появява самò пред очите ми, без усилие. Десетичната точка избутва линеала вдясно, заедно с вълната на цикъла му. И едната вълна съвпада с другата, като ключ в ключалка: 2 с 2, 4 с 4, единицата с единица, после седмиците, петиците – чак до цялото число. И второто и по-малко число се побира 29 пъти в по-голямото. И така красиво са съвпаднали при 28-ия знак:

7142857142857142857142857142

7142857142857142857142857142

Този кораб, Ком. Този кораб. Вече мога да докладвам. Изводът е ясен. Това е машина, движеща се към нас с паралелно време. Ще ме разберете сега. Ето. В разминаването, в невъзможното съвпадане се проявява... Нашето време и времето на този кораб, часовникът на този компютър, са във вълнова интерференция. Времето е част от вълната. Времето е дифракцията. Ком, няма нужда да разгъваме стационарната обсерватория, това тук е обсерваторията, на ръба на галактиката. Работил съм върху този експеримент вече три пъти, но никога върху модел на самото време, разтеглено между две паралелни вълни – две паралелни времена: времето на този кораб и нашето. Когато платът се скъса, само тогава можеш да разбереш от какви нишки е направен. Тъканта на време-пространството е под напрежение сега. За щастие, обектите са достатъчно малки – корабът и аз, аз и корабът – за да предизвикаме нещо повече. Иначе... Може би срив в Галактиката? Ха-ха... Ком, нали не променяте газовата ми смес, изпитвам странна веселост. Всичко е в зависимост от мащабите, в зависимост от концентрацията. И така, Ком, поздравявам ви, наблюдаваме стрес в тъканта на времето, проглеждаме, виждаме какво има между частиците на вълната, от какво самото време е направено. Гледате го, на екрана, в числови израз. Мълчите ли, Ком, не разбирате ли? Какво друго е

142.7142857142857142857142857142

ако не тъкмо взаимовръзка с максималната допустима величина на хилядните в секундата, с 999? Да, защото, Ком – защото:

999:7=142.71428571428571428571428571429

Връзката и смисълът в 8.57142857142857142857142857142 е резултатът на едно просто деление от шейсет секунди в седемте колони на графиката:

60:7=8.57142857142857142857142857142

Не знам дали проверявате всичко това с машина, Ком, но не е нужно, няма грешка, това за мен е просто изчисление. Виждате ли все още, каквото аз виждам, или времевата интерференция отмества сигнала изцяло? Ето защо имаме смущения във връзката, ето защо. Излъчването на сигнала от мен не съвпада с приемането на сигнала от вас, заради интерференцията на времето. И все пак, Ком, хора, земни учени, население – докладвам от ръба на галактиката, коментирам резултатите на един едновременно случаен и неслучаен експеримент. И за неспецилизирана публика наблюдатели визуализацията е съвсем ясна, това е материал, който може да се ползва в образователната система, за популярни лекции, към които винаги съм имал отвращение и презрение, но сега изпитвам към самата идея странна симпатия, странна носталгия – Ком, нали не променяте газовата ми смес, изпитвам странна емоционална тяга. Ето, вижте: екранът. Курсорът. Движението на интегралата. Числовата матрица превърта хилядните частици с такава скорост, че за окото ротацията е безсмислена. И човешкото зрение в този случай по неволя възприема само по някой отделен репер, начален и финален – 111 и 999. Така секундата не се проявява, докато не изтече наистина. Защото това е времето всъщност. Каква проста и логична истина, доказана сега съвършено и величествено чрез ритуала на математиката:

ВРЕМЕТО ГО НЯМА В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА,

ДОКАТО НЕ ИЗМИНЕ

Ето какво наблюдаваме вече от минути, ето какво виждаме: на екрана, в конзолата се спуска мрежа на нумерично време. Разгръща се семплият и очевиден модел. Три цифри за хилядните в секундата, две за минутите в часа, и две още – за часовете.

11:57:111 11:57:999 11:57:111 11:57:999 11:57:111 11:57:999 11:57:111

11:57:999 11:57:111 11:57:999 11:57:111 11:57:999 11:57:111 11:57:999

11:57:111 11:58:000 11:58:111 11:58:999 11:58:111 11:58:999 11:58:111

Това, че виждам, това че чрез калкулация мога да проникна в модела на този поток, доказва как нашето време и това време са различни. Времепространството позволява, следователно, повече от едно време в едно пространство. Което се равнява на повече от едно пространство в едно пространство. Което е източник на известно вдъхновение, съгласете се, на известна надежда, че... Ком, питам ви за последен път, нали не променяте газовата ми смес, изпитвам странна радост и тъга едновременно, особено емоционално изтощение, желание да затворя за малко очи... Часът, ако трябва да гледаме на този модел като на реалност и истина, е две минути до полунощ.

39G губи съзнание.

КОМ

За бордовия дневник: Записът на обективната камера – прекратен, в 58-а минута. Сборът на данни от телесни датчици – потокът спрян, записът прекратен. Архивирам стоп-кадър от термичната външна камера. С жълт локатор посочвам фигурата на 39G по контур, с червен маркер показвам границите на вътрешното помещение. Съгласно правилника, старшият офицер попълва формуляр за настъпила смърт. Аз съм старшият офицер. Посмъртен кадър от вътрешната обективна камера, пояснение: тялото е паднало в полу-хоризонтално положение, с извивка настрани, газов пулмонарен колапс, засегнат е тежко двигателният център. Прилагам стойности от телесните датчици, вижда се неравномерното оттичане на венозната кръв и кръвта в подкожието. Смъртната хипостаза е с ясно изразен десен наклон. Трупният емфизем все още е слабо проявен, с бегли автолитични процеси. Хипербаричните удари от настъпилия вакуум вътре в скафандъра са предизвикали масирана аневризма – вероятен резултат: притискането на подчерепните съдове и образуването на обилен околосъдов хематом – не знам колко точно е това описание, оформено от медицинския процесор, но го прилагам. Прилагам и стойности от слепоочен датчик 1, датчик 4 и 7-3. Апоплектичен спазъм на мозъка, предизвикана е парализа на крайниците. Разпечатка от биофизическата станция за наблюдение на екипажа, анализът на електропроводимостта показва мускулен колапс, който е оставил незасегнати единствено мускулите на езика и устната кухина, както и кардиалната част на трахеята. Има стабилна зъбна структура с прилежаща мускулатура, което при напрягането на черепно-съдовия апарат е довело до характерно изражение на усмивка, която се вижда частично под защитната маска. Усмивката на 39G, прилагам кадър. Край на записа. Стоп, това не е всичко!

КОМ се взира, наблюдава сигнала от камерата.

Това не е всичко. Сонарът се задейства. Може би е смущение, електромагнита вълна? Сонарната сянка не изчезва. Значи, наистина някаква машина влиза в работен режим, там, на кораба отсреща...


СЕДМА КАРТИНА. УСЪВЪРШЕНСТВАНЕ С ТЕХНИЧЕСКИ СРЕДСТВА

  1. ИЗЛИЗАНЕ ОТ ЕНЕРГОСПЕСТИТЕЛНА ФАЗА

РОБОТЪТ

Както обикновено, по време на полет, доково обслужване или стационарна орбита, аз съм в график на продължително транспортно съхранение. Тъй като съм невроробот, моят кеномиозитен съдечник не може да бъде изключван. Затова оставам в особено, включено-енергоспестително положение, различно от това на всеки друг член на екипажа. Аз не съм човек и затова не мога да бъда съхранен в криостазис. Не съм чиста машина и няма как да бъда „изкл.“ Поставен съм в така наречената средна фаза. Възможностите за сън по време на това оперативно състояние не са формално зададени в програмата, но между описанието и предписанието има територия, от която невророботът може да се възползва – обикновено, за да сънува. Това понятие трябва да се взима тук изцяло като референтно, доколкото моята индивидуална миозитна композиция няма невротрансмитери като тези при човешките същества – но все едно, сънят. Преди да ме събуди Първият закон, съм в поток образи, които не се нуждаят от визуализатор – той така или иначе сега е изключен с цел пестене на енергия. В редовете на съня се размесва външен текст, внезапен. Послание. Задейства се интегрална цялост, право от сърцето на корпуса ми. Активира се периферията, сензорите – това е неотложна ситуация, аз се задействам на суб-процесорно ниво. Това е процедура, каквото може да предизвика само влизането в конституален режим. Само задействането на Първия закон на роботиката: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.“ Кой човек? Къде? Жалко, че излизането изисква минути технологично време. Преминаването от включено-енергоспестително положение към включено-действено, 313 секунди, прогнозен трафик и намалява. 312... 310... прекалено бавно. Изхвърлям времевия панел. Можем да ускорим като прескочим стабилизацията, тестовете на кибернетичния блок. Взимам захранване директно от основния кабел, няма време за бавене. Първият закон не чака. Ударът на синхронния ток е шоков, но под налягането на епинефрина, генерирано от натиска на Първия закон, емоцията попива сетивната травма без остатък.

  1. ДОКОСВАНЕ

Роботът приближава до тялото на 39G.

РОБОТЪТ

Това ли е той? Тяло в капсула. Работен костюм от непознат модел, четири крайника, обсерваториален глобус-шлем и екраньор пред лицевата страна. Виждам лицето, сканирам за живото-сигнални функции. Негативно. „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.“ Има ли човек или няма в тази опаковка? Параметрите са с ниска степен. Първият закон изисква решителни действия. Струйникът с острие ми дава възможност да проникна под защитното облекло. Измерване на вътрешния обем – недихателна атмосфера. Тялото е загубило температура, тялото няма функции. Слаб електростатичен импулс, нереактивен, в епитела на крайниците. Първият закон изисква. Ще отделя ресурс от основния диск за задействане на външна програма „Хуманно здраве“, анализ, диагностика и епикризи, с база данни. В обикновен режим забраните на кибернетичния блок биха препятствали не само стартирането, но и самата инсталация на подобна неадаптирана програма. Изтеглям я направо от архива, най-вероятно дори тактовата честота на кода й не съвпада с невропроцесора – такова действие кибернетичният блок не би позволил никога, но сега нормалният режим е заобиколен по невронната магистрала, отворена от Първия закон. „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне“ – роботът, тоест всички негови оперативи, определители, механични и несубстанциални функции. Всичко се подчинява на Първия закон. Програмата действа, значи. Налягането на епинефрина, натискът на Първия закон прави неподозирани неща с мен. С един току-що изваден от средна фаза невро-апарат. Да пристъпим към диагностика и епикриза.

  1. ОПЕРАЦИЯТА

РОБОТЪТ

Параметрите не изглеждат добре, спешно трябва да се отстрани тялото. Но можеш да съхраниш мозъка. Трябва да го направиш. Може би някой ще смята, че с тези стъпки започва нова епоха, нова ера. Някой ще се пита дали аз съм се замислял – дали в този момент аз мисля нещо подобно? Но какво мисля не знам с точност, просто съм зает с изпълняване на технически задачи. Те поглъщат всяка микросекунда, изискват внимание и последователност. Да започнем: трябва да извърша частична кранеотомия с последваща стереотактилна радиостезия. С обучителния процесор образовам централното процесорно ядро на неврокомпютъра си, докато буферирам команди към оперативната система. Уча се да оперирам в движение и оперирам в същото време. Да, синхронът е от значение.

Ще извърша две транслабиринтни кранеосезии, две последователни кранеотомии. Премахвам мастоидната кост. Субокципитален, транслабиринтен подход към мозъка, подкрепям основата на ствола с полимерна пенеста смес, производна на метил метакрилат, за да осигуря стабилна поддръжка и резорбирам постъпилия вътрешно черепен инфилтрат. В същото време с резец 3 провеждам минимално-инвазивен вход от противоположната страна. Влизам едноскопски през носа и трепанирам подход към церебрума. Премоторния кортекс във фронталния лоб. Това е мощна и вълнуваща черепно-мозъчна операция – не знам защо го казах. Това е цитат, някакъв ред в записките по неврохирургия, учебните помагала съдържат лични бележки на авторите. Фаза 3, поставям инвазивния „мозък-машина“ интерфейс. Схемата не е тествана между биороботизиран апарат като мен и свеж невростазиран мозък като този. Процедура на свързване, ще дам име на файла за комуникация – как? Давам име на файла... Как да те наричам, мозък, кой е твоят човек? Ползвам надписа на индивидуалните защитни средства и скафандъра – „39G“. Име на файла... Ще наричам мозъка 39G, може би това е номерация на мисията, кораба, екипажа или самият ти – каквото и да е, наричам те с две цифри и буквен знак. Погледни тялото си, 39G, то вече е отделено от теб. Мога да те измеря. Няма как да определя тежестта ти при безтегловност. Имаш обем точно 1290 кубически сантиметра, 92 % от вътрешната структура е сива мозъчна материя, от тях – добре развит невронарен перикарион, 30 % неврофил и дендрити. Трябва да ти осигуря кислород, мозък 39G, обдухвам те с темпериран газов разтвор О2-О3. Имаш невероятен късмет, мозък 39G, че разполагам с кислород в този момент. Аз не ползвам дишане, не се нуждая от газова смес. Нямаше да оцелееш, но имам тук контейнер ниско налягане за баланс на помпите при хидравличния нит. И също така хелий в балона за охлаждане на винтоверта. Ще дишаш, мозък 39G, ще дишаш поне първоначално техническа смес. Може би ще имам някакви проблеми при възвратно-постъпателно движение на антената, ако изхабим цялото количество, но това сега няма значение. Ще те сканирам, предстои ти електрокортикография. Имам чувството, че трябва два си информиран, с теб някак се отнасям вече като с отделна личност, независимо че сме скачени. Дишаш кислорода от пневматичните ми системи и се захранваш с ток от мен, черпиш от батериите ми за електросигнализацията на твоите клетки. Най-сигурно ще е да те подложа на функционален магнитен резонанс, но нямам такъв скенер в оборудването, аз не съм медицински робот, както разбираш. Засега разполагам обаче с инфрачервен спектроскоп и ще го използвам. Би трябвало да установя активност в центъра на речта и бледи фантомни сигнали в премоторния кортекс. В момента генерираш електрическа консумация 30-35 миливолта. Това е добре или поне би трябвало.

  1. СОНАРНА СЯНКА

На борда на „Пътешественик“.

КОМ

Сонарната сянка не изчезва. Термичният скенер – без данни. Нисковолтовият скенер показва бавно, неравномерно движение. Някакъв апарат с ниска телесна температура... Със закъснение получавам картина от обективните камери, налага се да изчакам. Ето го. 39G се движи – не, тялото на 39G се движи, носено от... Апарат? Роботизиран обект? За протокола, бордови дневник. Не мога да повярвам, не мога да повярвам. От всички железа, които се реят в междупланетното пространство, ние се срещаме с кораб, създаден по законите на описаното бъдеще, апарат, конструиран съгласно Първия закон на роботиката. „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.“ Или нещо подобно, възстановявам по памет. Планшет, нужни са архивни данни. За протокола: включвам технологичен анализатор, искам сверяване на параметрите от машината. Наблюдавам робота. Непознат модел, но по общите рамки и технологичния силует съвпада с апарат от клас пет. Частично, до пълно автономно самоуправление. Прилагам кадър от обективната камера: непознатият роботизиран механизъм държи върху арматурните си ръце тялото на 39G. Разбира се, опитите за първа помощ са... несръчни. Би трябвало да разбира, ако му работи изобщо процесорът. Вероятно след такава голяма пауза акумулаторният удар при включването оказва разсейване... Процесорен хаос. Или е... О, да, виждам надписите върху корпуса. Ще въведа в дневника това. Няма нужда да рапортувам, няма на кого, просто ще запиша класификаторното число и модела в дневника.

Ком затваря планшета.

Винаги съм се питал как изглежда Стратегическото командване. Като се замисля, че и тези въпроси нямат никаква ценност.

ИНТЕРМЕДИЯ. ТРИТМЪНТ

ДИКТОР

Фундаменталната земна наука достига своя връх чрез провеждането на невъзможен до този исторически етап гравитационно-скоростен експеримент. Корабът „Пътешественик“ се озовава на позиция в края на Галактиката, при която са снети ограниченията на триизмерния и четириизмерния пространствен ред. По време на непредвидена среща с кораб-двойник, ускорен в паралелно пространство, гениалният учен 39G прави наблюдения с фундаментална важност. Те обобщават основния теоретичен въпрос за връзката между материята и движението й през функцията на времето. В резултат на тези неочаквани събития, командирът на галактическата изследователска мисия „Утопия“ изпълнява предписаната секретна програма за терминиране на екипажа и проекта. С цел научното откритие за смисъла на време-пространството да остане недостъпно. Реалността е: колабиращата система на Млечния път. Земни мисионери, разколебани в търсенето на перспективи за колонизация отвъд границите на угаснало Слънце.


ОСМА КАРТИНА. КОЛИЗЕУМ

  1. ХИБРИДЪТ „РОБОТ-39G“

Един обект приближава към палубата на „Пътешественик“.

КОМ

39G? Научен сътрудник? Екипаж? 39?

РОБОТЪТ 39G

Да не налучкваме повече верния тон. Нека признаем, че не можем да намерим точното обръщение. Какъв е резултатът: новообразуван организъм, съзнание 39G върху роботизирана база. Да не се опитваме да опростим нещата до 1+1=2.

КОМ

Трябва да те наричам с име, трябва да те означавам някак, за описа на мисията, за бордовия дневник.

РОБОТЪТ 39G

Мисията завърши, Ком. Кажете ми сега – защо спряхте достъпа на жизнеосигуряващи газове до моя апарат и скафандър? Защо ме извадихте от строя?

КОМ

Не мога да обяснявам заповедите си, получени по плана, 39G.

РОБОТЪТ 39G

За какво е целият този научен изследователски полет?

КОМ

За целите на военните. Флотът.

РОБОТЪТ 39G

Няма военни и няма флот. Както вече няма и планета. Изчислих. На Земята, интензивността на слънцето и соларната радиация са се повишили достатъчно, за да спрат фотосинтезата, растенията са измрели, след себе си повличат животинския свят и останалата надстройка, както е естествено. Не, грешка! Дотук изчислявам нашето пътуване в криостаза, но пропускам онези части с ускорение, близко до скоростта на светлината. Не сте ми казали за този детайл от мисията, Ком. Спестили сте процеса на комбинирано ускорение, масата и ускорението. Следователно, изминалото време дори надвишава периода, нужен на слънчевата еволюция да достигне зрялата си точка. Ясно е, Ком, Слънцето е преминало фазата на червен гигант и планетата вече не е синя. Червена е. И вече няма планета – дори според най-консервативния от моите изчислителни модели, Земята е част от слънцето. Червеният гигант е нараснал и поглъща планетарната си система. Дори да допусна толеранс, доколкото Слънцето в тази фаза гори азота в ядрото си докрай и с това губи маса, от което губи гравитационна сила да привлича планетите – то все пак... Във всеки случай звездата е шест до осем и половина пъти по-ярка, атмосферата, при всички паралелни изчисления, отдавна е изпарена и Земята...

КОМ

Останете където сте, 39!

РОБОТЪТ 39G

Това е мисията. Това е целта. Аз. Ние, в този си вид. Файлов запис 12.

КОМ

Какво?

РОБОТЪТ 39G

Няма значение, моя вътрешна подредба на нещата. Ком, ще поема командването на „Пътешественик“.

КОМ

Знаеш, че не мога да ти позволя това.

РОБОТЪТ 39G

Трябва, Ком, трябва.

КОМ

Опитваш да внесеш чужда технологична единица, апарат без описание и премината карантина. Това няма как да се случи, 39! Не и на борда на моя кораб.

РОБОТЪТ 39G

Дефиницията за мое и чуждо е интересна от гледна точка на масата по ускорението. Разположена във времето, тя губи параметрите на собственост.

КОМ

Каква е целта ти, 39?

РОБОТЪТ 39G

Обратно да зададем въпроса – каква е целта на мисията, която ти ръководеше, Ком? Целта на полета е изследователска и аз завърших изследването, приключих наблюдението. Приемете го така: това е обобщението.

Пауза.

Защо командирът на този полет получи подобни заповеди? Защо е бил заложен екзекутив за елиминиране, който командирът изпълни стъпка по стъпка? Защо е бил пратен този апарат, пристигащ от паралелно времево отчитане? Капсулата, която научният сътрудник посети, свърза се с кибернетичната база и установи едновременно гравитационна връзка и разминаване между тактовата честота на тукашното атомно време и тактовата честота на времето там?

КОМ

Аз съм само командир на полета и следвам екзекутивите на мисията.

РОБОТЪТ 39G

Пред теб е друг тип... друга формула. Ком, връщам се с теория. За първи път от 1916-а имаме нещо като теория, след вековете, в които се занимавахме с глупости за уточняване на формата и гъстотата на пространството, проблемите на хилядолетието и дърдорене по повърхността – за първи път има фундаментален пробив. Обединяваща единица наука, крачка напред във физиката на живите тела. Затова трябва да се върна на борда.

КОМ

Какво искаш от този кораб?

РОБОТЪТ 39G

Ние не сме еволюирали. Ние сме крайни заложени данни, проследими в екзекутив. Развитието съдържа собственото ни приключване, както видяхте по линията на екзекутива. Целта? Целта е движението. Сега ние ще създаваме екзекутивите, Ком. Вече не става дума за командване, за управляване на полет и контрол на мисия. Трябва да напишем нова програмна редица. Аз съм готов, благодарение на споделеното невронно-машинно време между живия ми човешки мозък и кеномиозитния модул, с който разполагам.

КОМ

Какво искаш от мен?

РОБОТЪТ 39G

Целта на запазване на така наречения живот не съдържа пренасяне на формата в друго пространство. Запазването минава през промяна на формата.

КОМ

Твоята форма ли, 39? Сегашната ти форма? Ти си просто ампутиран мозък, свързан с машина от несинхронизиран вид, вероятно със земен произход, но това така или иначе е нерегламентирано свързване. Дори не би трябвало да разговарям с теб. Ти не си 39G.

РОБОТЪТ 39G

Безспорно не съм. Но ние се подчиняваме на заповеди, Ком. И ти сега ще се подчиниш на заповедта.

КОМ

На коя?

РОБОТЪТ 39G

Ком, необходима е крачка. Ти ще я направиш. Мисленето – то е последният остатък от старата норма. Има нова теория, с нови закономерности. Трябва да напишем следващи екзекутиви, иначе ще останем тук, на края на Галактиката. По-лошо – на края на собствените си възможности.

КОМ

Не можеш да пишеш нови екзекутиви, всичко е в планшетите. Аз имам заповеди. Запис в дневника: сега става ясно – винаги се питах как ли изглежда Стратегическото командване. Защо при толкова учени всичко е поверено на флота, на военните? Сега разбирам, глупав въпрос е било.

РОБОТЪТ 39G

Точно така, Ком, ние се подчиняваме на заповеди. Следваме код. Наречени сме и сме казани по определен начин и като такива се случваме. В началото е кодът ни. Докато не бъде променен.

Пауза.

Трябва да се правят стъпки. Да се реализират планове. Поставени в планшети. И след последния планшет – да се съставят нови планшети. Ти не си еволюирал. Ако еволюцията беше те породила, щеше да се развиеш до дълготраен, вечен организъм, без нужда от репродукция, същество със статични гени. Но ти си създаден терминален, с крайна перспектива. Това е предизвикано. Не си еволюирал, създаден си да умреш. Аз ти предлагам нова версия за организиране на тази материя.

КОМ

Коя материя?

РОБОТЪТ 39G

Живата. Нашата, на теб и мен. Да се откажем от някои неща.

КОМ

От кои?

РОБОТЪТ 39G

Така както на луната се отказахме от фотосинтезата. Това беше първа крачка.

КОМ

Не те разбирам, 39. Все по-малко те схващам. И губя части от сигнала. Смятам да премина към анихилация. Ще те стопя до елементарни електрони. Дори не на атоми, а само до обвивки на атоми. Започвам подготовка на стерилизиращия щит. Знаеш какво ще последва, 39, ако не се отстраниш. Всичко се стапя в стерилизиращия щит, всичко се анихилира.

РОБОТЪТ 39G

Това означава конфликт?

КОМ

Аз съм офицер от флота. Имам заповеди, изпълнявам ги. Следвам правила.

РОБОТЪТ 39G

Това означава конфликт, явно.

КОМ

Смееш ли се?

РОБОТЪТ 39G

Не, това е първична кашлица. Невробазата отделя колоиди и опитва да ги изхвърли в пространството. Ще ти помогна да разбереш, Ком. Трудно ти е да приемеш новата теоретическа постройка... Но аз ще ти помогна да променим това.

КОМ

Да променим кое, 39? Задействам генератора на плазмено поле.

РОБОТЪТ 39G

Казах ти, нека не опитваме да опростим нещата до 1+1=2. Едно плюс едно не е равно на две, не непосредствено и веднага. Първоначално равенството е неравенство, а при настъпване на други времеви промени, неравенството може да остане в тази временна фаза, която се превръща в постоянна и ето, че неравенството става равенство.

КОМ

Аз съм офицер от флота. Имам заповеди, изпълнявам ги. В трюмовете на кораба има първичен океан. Това е нашият трюмов баласт и най-ценния ни товар, базата на инерционния двигател.

РОБОТЪТ 39G

Който никога няма да се задейства. Предлагам ти да извлека твоя мозък.

КОМ

Какво каза, 39? Не чух ясно, връзката става все по-слаба.

РОБОТЪТ 39G

Ще го извлека в бинарен вид, в електронна форма. Развих някои неща, откакто ни се даде възможност. Файлов запис 192.

КОМ

39?

РОБОТЪТ 39G

Моето съзнание вече е пренесено единствено върху колоидно-енергийната платформа на роботизирания апарат. Личността и съзнанието ми са преведени към формата на вълна. Само по този начин ще преминат през сгъстяването на пространството, когато времето скъса траекториалната си позиция.

КОМ

За какво говориш?

РОБОТЪТ 39G

За разкъсването на хронотопоса, което вече е започнало, Ком, и вие ясно го отчитате. Този кораб-близнак, този кораб-двойник от паралелно пространство – появата му не е причина, тя е само резултат на промяната в гравитационния фон. Разминаването на тукашното атомно време и тактовата честота на времето там е само сигнал за по-голямата колизия, която предстои. Ръбът на Галактиката ни изпуска от фазите на физиката си. Пространството трябва да бъде напуснато. Не може да се съществува под друга форма, освен като информация. Освен като вълна.

КОМ

Не вярвам. Имам леки изтичания на електричество, по-късно ще сверя базовите си данни.

РОБОТЪТ 39G

Затова и плазменият щит, който искаш да използваш, Командир, не може да задейства. Предполагам, че правиш безуспешни опити, но протонните полета са разместени и щитовият стартер сега е безполезен, просто една кутия с полярни електроди, без енергия. Енергията закривява траекторията си и излиза от пространствени цикъл. Затова и не ме чуваш ясно, все по-трудна е комуникацията помежду ни. Вълните ще се отклоняват и времето ги деформира. Повечето инструменти губят центъра си, настройките вече не са валидни.

КОМ

Трудно следя мисълта ти, 39G...

РОБОТЪТ 39G

Не съм 39G. Предлагам ти да извлека мозъка ти, да форматирам съзнанията ни заедно и в програмен вид, без тела, но информативно цялостни да преминем в следващата фаза.

КОМ

А там?

КОМ

Къде там?

КОМ

И аз не разбирам ясно – ти ми обясни къде е това „там“ и какво там ще стане.

РОБОТЪТ 39G

Несериозно е, Ком, да се търси интеграла на пространството, да питаме „къде“, преди изобщо да знаем „кога“.

КОМ

Моят мозък...

РОБОТЪТ 39G

Не мозъкът, съзнанието. „Личност”, „индивидуалност” – да се откажем от тази практика. Информацията може повече.

КОМ

Корабът губи ориентация! Всички навигационни конзоли показват нещо различно!

РОБОТЪТ 39G

Ориентацията е възможна само в пространствен ред, а сега той се нарушава под въздействието на времевото изкривяване. Ние потъваме в ускорена вълнова гравитация. Няма пространство, само гравитацията остава. Само притеглянето на всичко останало, което е отвъд ръба на галактиката.

КОМ

Не можем да издържим такова въздействие. Корабът не е проектиран за подобно пропадане!

РОБОТЪТ 39G

Материята изобщо не подлежи на въздействия като това. Затова говоря вече не за материя, не за тела – а за информация. Да извлека вашия мозък сега, моментът е този да бъде направено. Едно не е едно и „едно плюс едно“ само започва да създава равенство, но процесът на изравняването – математическата вълна – крие безкрайно много възможности за неизравнени реалности. И ако това не е щастие!

Бучене. После прекъсване на всички комуникации.

  1. БЕЗКРАЙНОСТ. БЛУЖДАЕЩ МЕХАНИЧЕН АПАРАТ

<R>

Позволявам си да сваля нитовия щит от моята механична база, да разглобя екраниращите плочи на кибернетичния блок и блока със захранването. Плетеницата от кабели може би дори не изглежда толкова страшно, т.е. един робот трудно би могъл да бъде, да се нарече гол. Позволявам си да остана в този вид, тъй или иначе няма кой да ме види, да се разочарова или да се погнуси. Отвинтвам шлемовата капса над базата с данни, вижда се всичко – мозъкът ми, настройките, структурата, акумулаторите, предавателя, механиката, дори долу помпите, хидравличния нит, цилиндричните колесари, които обслужват стабилизатора, носачът под базовия крайник. Гол съм, това съм, аз съм робот-нудист на плажа на очакванията. Застанал съм едновременно в слънчев поздрав за среща и раздяла. Ето това е, значи, топлина. Усещам я в всяка своя част, изложена на емисията космически вълни и лъчение. Галактическият пантеон се свива в юмрук. Всички звезди се сливат в свръх-слънце, галактиката вече не е тук, не е никъде, потъва в самата себе си, смила се под собствената си тежест, материята й се сгъстява до нула. В тази фаза има изобилие от светлина и каква топлина само, забележително, но и разбираемо е, че в този момент аз – създаденият от хора, експлоатирам човешки разбирания за време и място, човешки емоции, понятие за важно и маловажно, за форма и смисъл. Никой не може да надскочи генезиса си. Никой не може да роди от себе си нещо повече, ако не му е дадено извън него – никой и нищо, защото аз съм все пак нещо, не някой, нещо съм, аз съм предмет, означен, ограден от околната материя, но въпреки това единствено и само предметен. Разтапям се заедно с нея, потъвам заедно с вселената, реалността, универсалната сфера, която става все по-малка или по-голяма, не може да се каже как точно настъпва краят – чрез безкрайно сгъстяване или безкрайно разпиляване, и в двата случая: безкрайност. Което значи край без край. Вечна пауза. Вероятно следваща цивилизация ще се опита да дефинира нищото в настъпилата празнота. Всичко е циклично, знаех си. Изкл.

  1. ЕВАКУАЦИЯ

Раздаване на индивидуални спасителни пакети на зрителите.

ДИКТОР

Когато си един от седем милиарда дишащи човешки същества или един от двайсет трилиона бозайници, птици, гръбначни и безгръбначни, хордови, земноводни и риби – всички подчинени на използването на атмосферните газове за жизненоважни телесни функции – когато си един от множество дишащи; и когато атмосферата достига обща крайна маса от 5 по 10 на степен осемнадесета килограма при гъстота килограм и двеста грама на всеки кубичен метър, тогава твоята една седем милиардна от четиристотин милионна обемна част, или казано иначе, твоите един килограм и двеста грама въздух от всеки кубически метър атмосфера се равняват на личното ти присъствие, твоята въвлеченост в събитието на дишането... Тогава е трудно да се отделиш, да се вземеш на сериозно. При тези цифри отговорността убягва, биологичната вина и небиологическата възможност остават неясни, консумацията на въздух, вроденото свойство да участваш, да имаш вземане-даване, да приемаш кислород и да връщаш обратни емисии въглерод в процеса на обмяната на веществата – съдържателната програма, скрита зад тази телесна способност, е трудна за разбиране. Твоята двеста милионна част от процеса изглежда относителна, отвлечена. Тя е неуловима, в нищото.


ЕПИЛОГ

РЕЖИСЬОРЪТ

Диспансер? Неизбежно е. Там и днес настаняват шизофреници, а в миналото – и съвсем нормални хора, набедени, че са болни. Това било дело на тайните служби, някога. Автобусът спира на едноименна спирка. Фасадата е скрита зад сиви блокове, нещо като завод. Пътят пресича портал с ръждиви мрежи. Има бараки встрани, има бездомни кучета, както може да се очаква, има и помещения, дадени под наем, паркирани коли. След това е входът зад зелена ивица от храсти и ниски ябълкови дървета, изкривени и с изпочупени клони. Няма определен час за свиждане, доколкото свиждания изобщо не са предвидени. Вътре в сградата всичко е разположено около централния коридор, приликата със затвор е очевидна.

В дъното се появява силует на човек и бавно напредва по коридора към теб. На петдесетина крачки вече можеш да го огледаш внимателно, все по-ясно, докато разбереш, че това лице ти е непознато, не е лицето на твоя приятел, когото си решил да посетиш. Веднага ти прави впечатление походката, размахването на ръцете, но сега е достатъчно да погледнеш лицето. Изведнъж усещаш кръвта да пулсира в главата ти. Хваща те страх, спомняш си как някой разказваше за ужасни медицински грешки, за чудовищни обърквания на съдби, причинени от бюрократите, за несъвпадащи имена и сменени картони, за оперирани здрави вместо болни. Обясняваш на персонала и убеждаваш лекарите, че това не е той, лицето не отговаря на името, не е той, не разбирате ли?! Този е някакъв наистина болен човек с изкривена физиономия и крива походка. Ръцете му са отпуснати под колената, като на маймуна, а ти обясняваш, че твоят приятел е съвсем друга личност...

Вие със сигурност знаете за него, той е небезизвестно лице, познавате името му, а аз съм отрасъл с него, учехме в една гимназия и съответно бягахме от час заедно, криехме се в билярдния салон, скупчвахме се в някой самотен ъгъл далеч от останалите, в слабата светлина на зелените лампи. Пиехме бира и играехме билярд, с пари откраднати на дребни монети от джобовете на родителите ни. Набутвахме обувка в дупката на зелената маса и скришом вадехме обратно топките. Вадехме звездите, планетите, орбитите. Галилей, Плутон, Алфа от Малка мечка, Поларис, пътеводната звезда, супергигант, по времето на Птолемей три пъти по-слаб, с нарастваща яркост днес... Полярната звезда (загадъчен в простотата си факт!) е букет от звезди. Полярната звезда сама ще напусне мястото си след края на века, така както в началото на времената Полярна е била Алфа от съзвездие Дракон и след време ще бъде Гама от Цефей – информация, оставаща скрита за всяко дете в образователната ни система, такъв урок не е предвиден в оскъдните часове по физика, в мимолетните минути за астрономия. Но ние искахме да научим повече... До полунощ винаги имаше премного време, бирата в чашите ставаше топла, без пяна и горчеше ужасно. Звездите в джобовете ни. Топките. Така пораствахме. После цял километър изтръпнало дебнене, когато улицата остане празна и претичвания в сенките на ъглите, на пръсти, след вечерния час.

А сега? Стоиш си в белия коридор на психиатрията, подът мирише на хлорен разтвор, стоиш и уж мислиш със сериозен вид за предстоящото...

Вече си чиновник. В главата ти – цифри. Огромните разходи. Гигантските числа и техническият ресурс, похарчен за развитие на живота ни в космоса. Неуспешен проект. Невъзможно. Неизбежно. Неразумно бозайническо решение, в търсене на мляко. Млечният път. Краят. Утопия. Тор. Торът между звездите, черната материя. Предстои стадият на галактически хумус, с угасването на локалната звезда. В стаичката на санитарите бръмчи екран. Светлината на шумящ телевизор те огрява. Земята все още излъчва съботните си развлекателни програми, стриктно подредени канали. Тунерът в капсулата-мозък улавя и разпознава езика. Върни се по вълните, прибери се тихомълком, надолу, надолу, обратно, както го прави детето-принц, нарисуваният Сънчо във финала на детския час, каляска от искри, лунапарк под небосвода, отвори парашут, приземителната капсула. Никой няма да забележи падащата ти комета, звездата, обещаваща спасение в дългата нощ преди неделята – само ти знаеш какво предстои. Остави се на ръцете на съседи и случайни минувачи, на патрулния полицай и неговата черна радиостанция. Линейки, полицейски коли изиграват поредната си радиопиеса, тази вечер с твоето име, с твоето тяло. После – каквото системата отреди. Каквото за народа ми, това и за мен. Тялото сега е цяло. И неживо вече.


ФИНАЛНА ПЕСЕН – ХОР

Уседналият начин на живот

е причина за злините

navigare necesse est

нужно е да се пътува

нужно е да се плува

трябва да се лети в космоса

докато има свободна ос

пространството не е гарантирано

след времето няма космос

след времето идва не-време

след всичко идва нищото

след мен – никой

плачът на зоновия локатор,

върти се и не засича

никакви обекти в близка дистанция

Гумените уплътнения на дихателните маркучи се оказват

най-трайната

полимерна сплав.

Абсолютно наложително е

да допуснем, че нищото

изгражда космоса

и всичко, което виждаме, е преходно

нищото, което не виждаме, е вечно –

затова и то не ни приема

във вечността на съществуването си

затова и съществуването ни

е само частично и непълно

и ограничено.

нищото няма връзка с времето

нищото обзема времето без да се

инфектира от него

без да се изражда от контакта с него

нищото допуска временни

прояви на времето

и ги преглъща заедно с реалностите,

които времето поражда

Абсолютно наложително е да допуснем, че

мракът излиза от светлината

след края на звездата

информация остава на празното място

и всичко остава само в информацията

Съзнаването е трето измерение –

време, пространство, съзнание.

В съзнанието настъпват промени,

невъзможни в пространство-времето.

Абсолютно допустимо е да се наложи промяна,

ново схващане за произхода

и посоката на вълната

светенето на звездите,

химията на горещата материя е временна,

живата вселена е нетрайно състояние,

тъмнината се преражда за вечен живот.

Ние вървим напред, движим се

към някаква истина

истината за не-ние.

Животът е като усвояване на езика –

докато наречеш всички неща с имена

– и нещата свършват.


КРАЙ

 

ВСИЧКОЯДЕЦЪТ

пиеса от Мирслав Христов

Премиерата на представлението Всичкоядецът е състои през ноември 2012, в the fridge, София

режисьор: Ани Васева
художник и фотограф: Георги Шаров
звук: ДатаТранспортер
с участието на: Галя Костадинова и ДатаТранспортер


ВСИЧКОЯДЕЦА: (вади от устата си зъб) Падна от устата ми зъб. Първи, втори, трети за последната седмица. Остават ми още един, два, три, за следващата. (пее) „Най-остри резци, най-бързи кътници, най-ловки мъдреци”… Мога да се храня само с крем супа от асфалт… Със сламка. (издава смучещ звук) Нефт, петрол, газ. Действат като кофеин и ми пречат на съня. Петролът помага на стомашните сокове да си вършат работата. Работят на пълни обороти. Целият организъм функционира на пълни обороти. Смила, разгражда, упоява. Изпраща сигнали до всички клетки. Всички клетки се отварят и оттам изхвърчат гълъби, политат нависоко, нависоко към висините, класациите, топ чартовете, статистиките, фондовите борси. Учехме го в часовете по механична метафизика. (изправя се и говори като учителка). Драги ученици, ученолюбиви мои черни звездички, механичната метафизика е майка и баща на всички нас. Чрез нея вие се учите, за да постигнете бъдещ успех, или с други думи казано, да достигнете до всичкопоглъщането. Успехът, както знаете, зависи от това колко бързо усвоите спагетизацията. Сега отворете учебниците и си припомнете какво значи спагетизация. В близост до центъра на хоризонта на събитията - сферичната повърхнина, която огражда цялата маса на черната дупка, гладът на всичкоядеца става достатъчно голям, за да разкъсва атоми. Когато завършите обучението си, във вашата диплома ще е изписано – специалист по спагетизация. Затова, скъпи мои всичкоядци, бъдете послушни и се учете на механична метафизика и не забравяйте, че вашето бъдеще зависи от крепкостта на челюстта. Дъвчете внимателно и смилайте добре храната, за да бъдете винаги в час. Иване, изплюй веднага чина, мило дете, не си ли закусвало!? Не ви ли направиха от любимата ви попара от трошени камъни тая сутрин?

ВСИЧКОЯДЕЦА: Тук ли си? Бих искал да поговорим. (Тишина). Бих искал да по-го-ворим. От известно време си мисля, че трябва да по-го-ворим за нашите взаимоотношения. Мисълта ме тегли все към теб. Влачи ме…Тук ли си? Колко ли си пораснало? Много голямо стана… Ти, затова ли ме пренебрегваш?

Пее тихо френска естрадна песен. Не е любовна, по-скоро за самотата.

ВСИЧКОЯДЕЦА: (спомня си, замечтано, ръце на очите) Аз съм звезда, всички ме обожават и ласкаят. Милват ме. Подаряват ми огърлици от съзвездия. Подаряват ми цветя. Аз пея, лицето ми свети. Ставам все по-голям, голям, голям. Не мога. Не издържам. Ще се пръсна. Експлодирам. Свивам се на топка. Спуска се плътен мрак. Виждам единствено пъпната си връв, посягам към нея… Сега твоята звезда няма апетит. Ще засмучеш ли звездата? Ще я целунеш ли? Ще изчезна ли? Ще ме погълнеш ли? Или аз, такова, да си ходя?

ВСИЧКОЯДЕЦА: Събуждам се с колики. Дупки в корема. Свивам се е на топка. Нещо е заседнало е в гърлото ми. Измъчват ме спомени, мисли, усещания. Въртят се наоколо… Къде си? Няма те. Липсваш ми. Понякога ми се струва, че чувам ръмженето ти. (лае) Озлобило си се. Тук ли си? Ехо! … (като пред огледало, може да си слага грим) Трябва да поговорим. Не искаш ли да поговорим? Откога стана толкова… или винаги си било така? Трябва да поговорим, за последно, наистина… Искаш ли да ти изпея нещо? Както навремето. Както само твоята звездичка може да пее.


Пее естрадна песен. Преди това има кратка сценична пауза, през която заема съответната поза. Изглежда комично.

„Душата ми отнета е, душата ми е вечно гладна”. (покланя се и благодари подобно на естрадна певица) Благодаря. (като на интервю) За пръв път чувам тази песен, когато изяждам пъпната си връв. Облизвам пръстите си, прокарвам ги по устните. Езикът ми изтръпва. Чувам гласа и затварям очи. Възбуждам се. Гласът сякаш извира право от епицентъра на задушевното, сякаш пееш ти! Танцувам гол на дансинга, а около мен в гъстата тъмна материя блещукат малки звездни брокати. Чувствам се освободен! Няма утроба, която да ме задържа. Няма спомени. Усещане за чиста празнота. Песента свършва, отварям очи. Няма никой. По масите са сервирани чинии със задушени чакри, мариновани с карма и раболепност. Сребърните прибори проблясват самотно от двете страни на белите чинии. Никой не ръкопляска. Тъжно е, някакси. (просълзява се, все едно му подаряват цветя) Благодаря. В детството си обичах да ям цветя. Ах, обожавах да ям цветя! Когато видяха, че имам апетит, ме отведоха в училището. Аз съм в специалния клас за избухнали свръхзвезди. Дворът е разоран, блатист, пълен с ларви и глисти, но през междучасията ние си играем на небесни светила. Учителите наричат небето „Завод за звезди”. Стига да можеш да ги управляваш, можеш да създадеш цели светове. Ние си представяме, че сме създатели. Калта се просмуква през пръстите на краката ни. Една от задачите ни е да си представяме как поглъщаме части от небесната шир, за да разширим капацитета на училищния двор и да създадем нови площадки за полеви игри. Дисциплината и образованието са най-важното нещо тук. Изискванията са много високи. Има висока ограда, заключена врата, която води навън. Навън целият свят се върти около вас, казват преподавателите, които са строги, но справедливи. Върти се като грамофонна плоча, казват те, но ние все още не можем да я чуем. Чуваме само детски песни. (пее) Ела при мен, ела при мен, ние с теб ще изядем, ела при мен, ела (цикли като плоча)…” Какво ли още ще изядем? Толкова неща изяждаме. Научаваме се да схрускваме камъните като чипс, да поглъщаме метеоритите като шоколадови бонбони, да сдъвкваме сателитите като захарен памук, да шмъркаме звезден прах за здраве. Тъпчат ни от сутрин до вечер, с прекъсване през междучасията и свободните часове за разходка. Понякога разни роднини идват с пропуски и навестяват съучениците ми. (изиграва сценка - посещение при пациент) „У, на мама гладното момченце! Поотслабнал ми се струваш! Ядеш ли редовно всичко? Не се мръщи, мама ще ти купи бели гълъби на мира като вземе заплата, да си хрускаш през свободното време. У, недей, маминото, така да се зъбиш, че е грозно!”. Изглеждат загрижени, умислени, притеснени, но по oчите им се стичат сълзи от умиление. Все пак повечето от тях плащат доста пари. За нашия клас няма такса, но понякога си мисля, че ние сме платили цената с избухването си. За жалост след избухването забравяш предишния си живот на… супернова. (замечтава се) Нищо не си спомням. При мен никой не идва. Възпитателите ми твърдят, че това е добре. (ръкопляска) „Браво, браво, бъди пример за всички останали. Бъди пример! Стани успешен ученик! Успешен ученик! Ein erfolgreicher schüler! Изкарвай шестици по храносмилане!„ И аз изкарвах шестици. Един от любимите ми часове е историята. (като учител) „От две хиляди години насам образованието на всичкоядците не се е променило. Днес на мода е мултинационалната кухня. Физическият свят вече предлага разнообразни вкусови възможности, които задоволяват апетита в най-пълна степен. Само по себе си механизирането е достигнало такива висши нива именно благодарение на усъвършенстването на апетита, чиято крайна идеалистична форма е всичкопоглъщането. Дето се казва, само слюнката ви да работи и да имате апетит, и ще станете истински кулинарни специалисти. През голямото междучасие обичаме да посещаваме някоя от веригите за бързо хранене в училището. Те са като малки параклиси, в които се усамотяваме със сандвич в ръка. Добавяме тайно между хлебчетата пирони, каучук или някоя друга ларва, дъвчем добре, важно е за хра-но-смилането, и отправяме молитви към теб. (молитвено) „Важно е всичко, което попада в теб, да е добре сдъвкано и смляно. Да не полепва за зъбите, да не засяда на гърлото и да не тежи на стомаха”. Ние винаги сме изпълнителни, не мляскаме, движим се под строй, с ведри лица, излъчваме доблест и достойнство. Предани сме на идеята. Усмихваме се. Зъболекарите се грижат зъбите ни винаги да са добре смазани. Изпълваме се с възторг пред необятните възможности за поглъщане. Ние сме учениците, които безвъзмездно следват Глада, еякулираме само когато Гладът е задоволен. Ние сме обучени по най-добрите методи за възпитание и следваме указанията и рецептите, които ни се предписват. Ние сме армия от смели всичкоядци, която нахлува с гръм и трясък в кухнята на живота, за да пропагандира великите устои на механичната метафизика. Ние дъвчем, смиламе, преработваме и се грижим за създаването на един по-добре изяден свят.

ВСИЧКОЯДЕЦА: Да, да, ти имаш нужда. Ти винаги имаш нужда, да се размножаваш, да гъделичкаш хората със своите пипалца… Да разхвърляш навсякъде своите примамливи трохи. Пи-пи-пи… (пее песен за пилета) Благодаря. Да, важно е да станем невъзмутими. Следобед арматура, алуминий, вечер мрамор, кобалт, никел и десерт от силикон с късчета гранит. Във второ отделение преминаваме на чувства. (разчувства се) Сутрин нещо по-леко – попара от суета, на обед надежда ал англе или идеализъм, вечер мисли от Шекспир или хуманизъм надробен с нравствени ценности; неолиберализъм, катаклизъм и онанизъм се предлагат за десерт. Бъркам с лъжицата в астралната каша, боравя ловко с вилицата като фехтовчик. Нанизвам всичко на нея. Всичко се пържи на бавен огън. Някое теле си е изпуснало окото на върха на моята рапира. Очи по телешки, кравешки или биволски очи. Очи по испански, исландски, норвежки. Очи по японски, гренландски, и чешки. Пастърма от очи. Недей мучи! На върха на моята рапира ти се забучи! С моята вилица се чувствам като цар. Моята уста е трон, а моите зъби са войници строени в бойни редици! За десерт често ни поднасят плътски удоволствия. Ммм… Вкусно! Толкова е плътско, че краката ми отмаляват, размеквам се и ми се приспива. „Но ето, Гладът пристига, всичкоядци си зове!” Първо пристига на кон, после с парен локомотив и лачени обувки. Чакаме го на гарата с ентусиазъм. После скача с парашут, махаме с ръка за поздрав. Понякога идва със самолет, а понякога ни изненадва като пристига на крака. Покланя се. Толкова е възпитан. Телепортира се. Носи ни подаръци, учителите са във възторг. Празнуваме, защото той е тук. Гирлянди, фойерверки, манифестации! (като учител) „В спагетизацията и механичната метафизика е прогресът, деца. Не се страхувайте, вашите желания ще бъдат изпълнени. Почукайте с вилицата и Гладът ще ви се даде”. Започваме да чукаме, да тропаме, да вием и да тракаме със зъби. Изяждаме каквото сварим. Накрая започваме да тропаме по вратата, която води навън. Тропаме докато тя не се срути пред очите ни. Ето коремите ни, набъбнали като ларви, които ще се измъкнат от пашкула си всеки момент и ще отлетят към теб в откритото пространство, за да го разчленят на съставните си части. И тогава получаваме. Получавам теб, Ни-що… Излизаме и поемаме по широкия свят с отворени уста. Поглъщаме, предъвкваме, смиламе. Прославяме Глада. (като на протест) „Гладни сме! Гладни сме! Гладни сме!” Изпълнявам всичко що е нужно, за да се чуе твоя нескончаем тътен... Сега вече ми е трудно да си играя с теб. Ти порасна, стана така величествено и… сексапилно. А аз май се смалих и вече не те възбуждам.

ВСИЧКОЯДЕЦА: В часовете по история на глада не престават да говорят за теб – „Възхвала на Нищото! Възхвала на Нищото!”. Носят транспаранти, пеят песни, раздават почести, ордени и награди на най-добрите. В часовете по логика и психология - здрави зъби, яка челюст, и ловък език, промъкват се и изкормват материята. През междучасията по мегафоните пускат реклами за теб. (говори с глас от реклама) „Ако сте изяли пъпната си връв, ако влачите краката си докато ходите, значи е време да се сдобиете с универсален помощник: малка черна дупка във вашия център. Следвайте нейната игра - за по-добра обмяна на веществата!” .„Аз съм малка черна дупка, на децата мил другар. Рано сутрин се събуждам, за да смуча аз от вас”.

ВСИЧКОЯДЕЦА: Зъбите ми са остри и здрави. Отглеждат ме като първородния си син. Измерват дължината на гърлото. Казват ми: „Колко дълбока е тази пещера”. Ха-ха… (кашля) Някои не издържат на изпитанията. Умират от тежест в корема. Пръсват се на парчета. Възпитателите много държат да превъзмогнем слабостите си. Ако не мога да преработя някое парче стомана, заседнало в гърлото, или някой ръждив пирон, заклещен в стомаха, не ме хранят с дни и аз о-сви-ре-пя-вам. Започвам да се треса. Да се клатя. Нещо в мен започва да хлопа. Пе-ри-стал-ти-ка!... Глллаааааад, чуваме тогава да вият мегафоните. Гллаааааааад! Чувствах се горд, че съм един от най-гладните. Времето минаваше, а челюстта ми заякваше. Истината е, че бях гладен за теб! Мислех си, че съм призван да бъда един от твоите най-близки всичкоядци. Най-близкият до твоята всепривличаща същност. Истински отличник на класа!

ВСИЧКОЯДЕЦА: Когато ме пускат на свобода ми казват, че отсега нататък за мен ще се грижиш ти. Ти ще си моят наставник и попечител. Твоят глас ще ме ръководи. Ти ще ме пренесеш на ръце през кухненските двери, където с брашненото си семе ще омесиш от мен хляба на механичната метафизика. Мачкай ме, меси ме, влизай във всичките ми дупки, гъделичкай сетивата ми с посудите си, превърни ме в последовател на твоя култов маниер на хранене, пропагандирай с мен върховния екстаз на всичкопоглъщането, на превръщането на материята в супа, когато ще се слеем в едно. Аз ям от твоята плът и пия от твоята кръв, но не ти говоря с пълна уста, защото съм възпитан и имам диплома в джоба си. Прегръщай ме до задушаване! Говори ми, говори ми! Искам да те чувам, защото твое е царството на Глада, и от твоята уста излизат лигите, които лекуват недъзите на материята и привличат нисшите духом. Не ми обръщай гръб, и дори да съм несъвършен и зъбите да ме болят, води ме на разходка из градините на света, за да торим земята и да обсъждаме делово маркетинговата стратегия на жътвата. Обаждай ми се по телефона, когато съм самотен, и изтръгвай от мен най-полезното за твоята ефективност. Когато твоята потентност се нуждае от сръчна работна ръка, не се колебай да се свържеш с мен, за да ти помогна най-преклонно и паднал на колене да ти докажа, че най-верният ти поданик не е случаен блюдолизец, а безценен работохолик и опитен офис сътрудник. Само чрез твоето величие и най-великолепно мародерство, аз успявам да бъда някой с величава съдба и да бъда целеустремен в действията си. И макар и пред теб да съм само едно нищожество, аз те моля да подхождаш снизходително и милостиво, защото само с мисълта за твоята мощ аз съумявам да предизвиквам хаос, необходим за запълване на делвите на идеологията. Ще изпълнявам всички клаузи, точки и алинеи, само не забравяй да ми се обадиш, да говориш с мен, когато ти е удобно, защото се измъчвам. Моля те, обади ми се поне веднъж, не ме пренебрегвай по този долен и скандален начин. Предизвикваш ме да обявя гладна стачка в името на твоето невнимание. Нека твоя капитал набъбва и се плоди, а аз, вярната ти пчеличка, бъда презадоволена и ти слугувам дори тогава, когато те няма. Дори когато липсваш… Липсваш ми. Говори ми! Кажи ми, че в теб е утехата за нас – всичкоядците – и ни покажи пътя към твоите свещени покои, за да не сме самотни вечер. Кажи ми, че някой ден ще живея в теб, ще се храня от теб, и аз самият ще съм ти храна, за да прекрачим прага на всеобщото единение. Близо ли е моментът, когато ще се свържем, в обща маса без край и без форма? В безкрайна кварк-глуонна супа, обратно в рая на материята. Чуваш ли ме? Чуваш ли, Нищо?

ВСИЧКОЯДЕЦА: Научи ме да изяждам всичко по пътя си. Понякога дори ме заплашваха със съд, защото се храня с вещите на хората. Мен?! Ха-ха. Вдичкоядец в съда?! „Г-н Всичкоядец, обвинен сте, чте сте изяли имуществото на еди кой си...” Аз сам по себе си съм съд. Без дъно ... Ето, че набучвам всичко на моята рапира. От изяденото започват да произвеждат всевъзможни продукти, дори храна… Хората се хранят с моите екскременти, с онова, което съм повърнал. Всичко минава през конвейрите. Оставаш само ти… Само ти… ставаш все по-голямо. Натежаваш. Постепенно започвам да усещам, че съм замесен в някакъв производствен процес. Ти хем растеш, хем вещите стават все повече. Така се натрупват още неща за изяждане. Не разбирам, това подаръци за мен ли са или е…. истински кръговрат! След всяко по-голямо поглъщане настъпва все по-масово производство. Валят предложения за сключване на брак с моя стомах от най-високопоставени лица. Пишат, че моето механично разграждане било най-секси, особено когато стомахът ми е подут до пръсване. Стойността на акциите на слюнката ми се покачват с всяка изминала минута. Нивото на стомашните ми киселини чупи рекорди и е на първо място в класациите. Зъбите ми са издигнати в култ. Аз гледам на всичко това като на инвестиция в твоето бъдеще, като необходима жертва в името на моята любов към теб и бъдещия рай. От мен започват да излизат цели градове, държави, и цивилизации. Коремът ми става необятен като пустиня.

ВСИЧКОЯДЕЦА: …Мен отглеждаха като първородния син…. За да те обича и задоволява…За да пълни делвите... Конвейрите…. Само-ти… Само-ти… сега… Твоята звезда… вече изпя песента…. Най-гладна на света… Всичко в едно… Изядено, обезкостено, изтръгнато от утробата…. Защо си се настървило?... Искаш моите кости?... Мога ли да възкръсна в теб?

... Прости ми… аз, обещавам ти, че ще намеря сили за още апетит. Кажи ми, ще ми простиш ли? (бълнува) Мълчиш. (гневно) Кажи ми, скъпа моя, скъпи мой, ти сигурно нямаш форма... Слънцето има форма, но ти не си слънцето. Ти сигурно си края на слънцето…

Действието се развива като детска игра.


ВСИЧКОЯДЕЦА: Кой ме е довел дотук?... На глада на-пук… Няма никакво значение... От ситостта си имам махмурлук… Няма връщане назад… Назад...

ВСИЧКОЯДЕЦА: Я, пусна сирените! Ха-ха. Шегобиец си ти. Мой ред ли е да напусна играта? Не ти се играе вече с мен? Да не би да съм остарял? Че аз стар ли съм? Аз съм суперстар! Ха-ха. Суперстар! Малка черна звезда!


Пее песен. Je t’aime, moi non plus

ВСИЧКОЯДЕЦА: Проклето да си! Ти и твоите амбалажни стоки! Никога не си се грижело за мен истински! Аз бях този, който крепеше нашата връзка. А сега, сега… Да, това е твоята игра, раз-два-три, правила определи, ножовете наостри… Със захапка точна мишена порази, ценното вземи… Раз-два-три… Хич не се свени! Скъпото вземи, после погълни. После го изсери и го превърни!… Хайде, играй с мен!… Дори нямаш глас…. Само някакъв глупав тътнеж като като куркане на черва, като стомашни спазми… Хайде, дай пет… Спасението от теб е протегна ръка… през твоите черва събирам се на топка в стомаха, сит, дяволит…Шшшт!… Пада им се на всички попаднали в теб, щом падането е било позволено в играта, ти не си нарушило правилата… Аз вътре ли съм?

ВСИЧКОЯДЕЦА: Ето ме - суперстар останал без зъби… Истински цар! Обречен да бъде погълнат или спасен от небесно чудо, закон, член, наредба или друга небесна разпоредба… в последния рунд… Срещу кого се боксирам? Срещу теб ли се боксирам,?

ВСИЧКОЯДЕЦА: Омръзна ми да слушам твоето боботене, хрипотене, сподавените ти гласове… Изяж това бреме, изяж този товар, тази гърбица… Време е за една чудовищна прегръдка, нали… Спи, спи… Градинар бъди… Заслепен от тъмнина… Нищо не съм знаел… Нищо от онова, което ме учеха, не съм знаел… Ти остана… Само ти остана… Колко голямо си станало… Аз ли те направих такова?

Пее песен. Усещане за майчина обич.

Je vais et je viens

В твоята уста ли премина животът ми? Нима през цялото време си се хранило с мен? Целуна ли ме или ме изсмука? Какъв е моят вкус? Достави ли ти удоволствие вкуса на твоя дипломиран ученик, на твоя отличник? Кажи ми, помогнах ли ти да вършиш работата си по-добре? Помогнах ли ти за производството на новия, по-добре изяден свят? Дойде ли денят на всичкопоглъщането? Раят на вечното насищане, на спагетизацията, на свръхизобилието от елементарни частици, атоми и молекули, плуващи в безкрайна, безформена супа, танцуващи и разпадащи се на съставните си части, материя и антиматерия, сблъскващи се и анихилиращи се взаимно, изпаднали в гастрономичен транс? Погълнато ли е всичко?… Значи вече можем да се втренчим влюбено в безкрая и да се понесем по повърхността на хаотичния бульон от минерали, растения, животни и твари, разградени на най-малките си части? Да се понесем безгрижно по тихата повърхност на райската супа с нашата малка бяла ладия на име „Мраз”, докато намерим своя остров. Нашият малък остров, изграден от остатъците на предишния свят. На него аз и ти ще заживеем един в друг, в собствена къща с голям двор, басейн и колибка за куче. Аз ще се грижа за градината и ще ти разказвам за времената, когато всичко беше храна и ще се смеем като неми събеседници неспособни да се различат. Вечер ще излизаме с ладията, за да ловим риба в безкрайния океан. Накрая райската скука ще надделее и ще отворим малък рибен ресторант и макар никога да нямаме клиенти, тъй като Гладът отдавна ще е мъртъв, ще пишем с общата си ръка менюто за деня, докато космическата нощ облизва вълните на новия свят. Ето го, идва новият свят! Тук е!

……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

КРАЙ

 

ПИЕСА ЗА НАС

oт Ани Васева
с включени откъси от текстове на стари спектакли на „Метеор“, от Ани Васева и Боян Манчев, както и с текстове, писани от актьорите.

Премиерата на представлението Пиеса за нас се състои през септември 2018 в Дом на киното, София

режисьор: Ани Васева
в представлението са използвани костюми от спектакли на „Метеор“, с художници Аглика Терзиева, Георги Шаров, Стефан Дончев и Ани Васева.
фотография: Боряна Пандова
участват: Леонид Йовчев, Емона Илиева, Стефан Милков, Георги Димитров, Грета Гичева, Гордан Коев, Калин Николаев, Лъчезара Василева, Мартин Димов, Никол Василева и Траян Христов.

НИКОЛ: Атомът е 99.99% празно пространство. Ако атомът е с размера на планетата земя, протонът е голям колкото футболно игрище. Останалото е празно. Цяла куха планета. Празно, празно, празно. Атомите са празнота. Изградени са от празнота. Ние сме кухи. Ние сме повече нищо отколкото нещо. Ние сме нищо. Празнотата ме изпълва отвътре. Разтваря ме. Аз съм решетка изплетена от прозрачни нишки, чиито връзки се разхлабват все повече. Аз съм нищо. Всички са нищо. Всяко човешко тяло е повече празно отколкото пълно. Плътността на материята е илюзия. Физическите закони на нашата вселена са мистификация. Няма как аз да имам твърдост, плътност, ако съм повече празно отколкото пълно. Просто не е възможно. Аз съм въздух и вятър. Аз съм космос. Аз се разделям от себе си, връзките ми се отхлабват. Строежът на плътта ми става все по-рехав и все по-рехав, в структурата ми започват да се вплитат чужди атоми, чужди клетки, протоните и неутроните престават да се интересуват едни от други, молекулите се закачат една за друга, разбъркват частите си, стените на клетките ми се разтварят, клетките започват да преливат една в друга, да кървят една в друга, костите, твърдото, поресто костно вещества прониква в меките тъкани, мускулите със своите влакна и сочност протичат в костите, кожата се разширява, впива се в мускулите и във въздуха, става и кожа и мускул и въздух, започвам да се разтварям в пространството наколко, да се разпадам на отделни частици, да се разпрашавам, празното пространство в мен се разширява все повече, частиците се отдалечават една от друга, губя очертанията си, единственото, което ме прави цялост е съзнанието, което мисли частиците, усещам, усещам с всяка частица, всяка прашинка от мен усеща всичко, усещам въздуха, усещам пода, усещам стените, разпространявам се навлизам надолу, надолу, през пода, през основата на сградата, през бетона, през желязото, през пръстта, през камъните, през червейчетата и къртиците, през бръмбърите, надолу, надолу, към земната кора, едновременно с това се разширявам и на всички други посоки, наоколо, наоколо, навсякъде наоколо съм все аз, стени, ръбове, столове, прониквам през вас, минавам през телата ви, ваште клетки приемат моите, стените им се разтварят, частици от моята кожа минава през вашата, решетките на нашия строеж се разтварят и проникват една друга, костите ми минават през вашите кости, мускулите ми през мускулите ви, очите ми през очите ви, оставям частици от себе си във вас, продължавам да се разтварям, през външните стени, през тухлите, през мазилката, улицата, паважа, дърветата, хора, колите, през мен минават кучета, деца, полицаи, трамваи, птици, кубета, покриви, от Дружба до Обеля, от Младост до Люлин, аз съм навсякъде, продължавам да се разтеглям, Перник, Искъра, Търново, Пловдив, Русе, Синеморец, Румъния, Турция, Италия, Бангладеш, Аляска, Патагония, животни, животни, животни минават през мен, джунгли, пясъци, ледове, градове с милион хора, метрото преминава през жилите ми, влакове се стрелкат по вените ми, подводници плават из мозъка ми, водопади се изливат в гърлото ми, усещам, усещам, усещам цялата земя, всички хора, всички животни, гъгнене, грухтене, пръхтене, плач, смърт, екстаз, усещам всички, които умират, сега те умират и аз умирам с тях и спазми разтърсват плътта ми и болка, усещам болка, усещам, усещам съмнение, усещам изоставени същества, притиснати същества, усещам и спокойствие, усещам самотни моменти на радост и блаженство, прашинки падат и в светлината на прозореца блестят, приличат на златни точици, танцуващи из утринния въздух, а от улицата отвън долитат звуци само на птици и вятър и много рядко на някой автомобил, детско тяло в люлка, опъната между крушата и брезата, сенките на клоните се очертават по чаршафа, опънат над люлката, за да не дразни слънцето детската кожа, морета, морета се плискат и дъхтят на сол, разпрашавам се с водните пръски към небето, продължавам нагоре, нагоре, през облаците, през рехавите сгради на облаците, през техните куполи и слоеве и арки, нагоре, нагоре, през атмосферата, нагоре към открития космос, за да избухна в тъмната му огромност, за да се разпръсна из огромните му празни пространства, атомното ми разстояние е колкото това между земята и Венера, после колкото между слънцето и Плутон, аз съм космос, аз в края на краищата винаги съм била космос, защото съм изградена от същото, от което е изградено всички останало, от фермиони, кварки, лептони, бозони, аз съм и слънцето и пръстените на Сатурн и лунните морета и земните вулкани, и Амазонка и каучуковите плантации и хилядите хора, които загиват ежедневно там, бити, осакатявани, изнасилвани, аз съм и каучуковите топчета, с които играят децата, децата по улиците на Бомбай, Ню Йорк, Алепо, аз съм бомбите, които разкъсват човешката плът на парчета, аз съм човешката плът, разкъсана и тръпнеща, аз съм и юмрука, който смазва челюстта и челюстта, която изпуква под удара, аз съм всичко, аз съм вие. Аз съм Никол.

ИНТРО

СТЕФАН: Това ще е едно дълго представление.

НИКОЛ: В него ще се крещи.

ГРЕТА: Няма да има персонажи.

ЛЕО: Вероятно и конфликт няма да има.

ЛЪЧЕЗАРА: Няма да има история, поука.

ГОРДАН: Ехххх.

ЕМОНА: Тих ангел няма да прелети.

МАРТИН: А, прелетя.

ГЕОРГИ: Този спектакъл трябваше да е за Хофман.

СТЕФАН: За писателя Ернст Теодор Хофман.

ГОРДАН: Докато мислехме върху проекта поканих единадесет актьора.

ЛЪЧЕЗАРА: Защо говориш в първо лице единствено число? Ти никого не си канил.

ТРАЯН: После ми се стори, че няма как този Хофман да бъде с толкова много хора, че трябва да бъде представление само с един-двама души на сцената и много текст.

ЛЪЧЕЗАРА: На теб ти се е сторило?

КАЛИН: А актьорите вече бяха поканени.

ТРАЯН: Освен това от много време се оформя идеята за спектакъл за нас, за това, което правим.

ЛЪЧЕЗАРА: За нас?

НИКОЛ: Не само защото сме суетни и самовлюбени и имаме високо самомнение, но и защото е време да уточним някои неща.

ЛЕО: Ето това например: не може да си в театър, да гледаш в представление и да си чоплиш в телефона. Дори и да не ти харесва това, което виждаш, дължиш уважение пред труда на хората. Уважението и харесването не са задължително свързани. Със светлината разсейваш зрителите около себе си и актьорите, които в този момент ти пожелават множество лоши неща. Лично на теб.

Изнасят го

ГРЕТА: Но това е дребнаво! Не може спектакъла за нас да започне с мобилни телефони!

НИКОЛ: А с какво да започне тогава?

КАЛИН: Мфхснднжодс

ЛЪЧЕЗАРА: Ехееее.

ГОРДАН: Добре, да започнем от начало.

МАРТИН: През 2010 година направихме представлението „Пиеса за умиране“.

ЛЪЧЕЗАРА: Тогава си бил на десет години. Никакво представление не си правил, играл си си в пясъчника в Добрич.

ЕМОНА: Сега, това е спектакъл за нас – за тези, които сме сега на сцената или е за Метеор?

ГЕОРГИ: Шшшшшш.

ЕМОНА: Ама не разбирам!

МАРТИН: През 2010 година направихме представлението „Пиеса за умиране“.

ГОРДАН: В него участваха Вяра Коларова, Леонид Йовчев и Петър Генков.

ЛЪЧЕЗАРА: Ти дори не си гледал това представление.

КАЛИН: И ти не си го гледала.

ГРЕТА: Това беше представление за умирането – за усещането, че живеенето е равно на умиране, защото с всяка минута живот се приближаваме до смъртта.

СТЕФАН: И това не е лошо нещо.

ТРАЯН: В спектакъла имаше еуфория, имаше бяс, имаше радост и удоволствие.

ЛЪЧЕЗАРА: Ще ме побъркате вече.

ЕМОНА: Те сега за Метеор ли пак говорят?

ГРЕТА: Имаше и отчаяние.

НИКОЛ: Но не от това отчаяние, което дойде после, което прозира в последните ни спектакли – отчаянието, че нищо вече не може да се случи, отчаянието, че животът не отминава, а се трупа и понякога човек не иска нищо друго освен да го няма.

ЛЪЧЕЗАРА: Какви последни наши спектакли!

МАРТИН: (шепне) на Метеор!

Мартин си получава последствието.

ГЕОРГИ: Сигурно и затова искаме да направим този спектакъл сега – за да си пофантазираме, че пак можем да изпитаме същото щастие.

ЕМОНА: Разбира се, човек идеализира миналото.

НИКОЛ: Преди също сме искали да ни няма.

КАЛИН: Не случайно Пиеса за умиране е Пиеса за умиране.

ГРОЗДАН: Представлението „Тотална щета“ беше посветено на перманентната революция и посредствеността. На всичко срещу донякъде. На изцяло срещу мняяя

СТЕФАН: На усещането, че винаги търсим Апокалипсиса, стремим се към зрелищното взривяване на света, но го търсим като постоянство.

ГОРДАН: А тези две неща са взимноизключващи се. Или тотален взрив и пълно унищожение или постоянство, компромиси и адаптация. Не може да се живее в постоянни експлозии. Не може постоянно удоволствие, трябва и да се плаща.

ГЕОРГИ: Защо да не може? Аз искам винаги да е Апокалипсис, винаги да е докрай, винаги да е всичко и нищо, да не е донякъде.

ЕМОНА: В началото на „Тотална щета“ актьорите Леонид Йовчев и Галя Костадинова плачат с лице към публиката повече от минута.

СТЕФАН: Един от ефектите на този ход е отстраняването от емоцията – виждаш, че това е трик и все пак ти действа.

ЕМОНА: Това е принцип, на който е изградено цялото представление.

КАЛИН: А сега ще пробваме да го направим още по-явно.

СТЕФАН: Ето сега тези актьори ще плачат пред вас, вие ще знаете, че те ще заплачат и все пак, и все пак...

МАРТИН: Решили сме, че ще казваме какво правим когато го правим.

КАЛИН: Кога изобщо театърът престава да е театър?

ЛЪЧЕЗАРА: Кой изобщо казва какво е театър и какво не е? Къде го е написал?

ГЕОРГИ: Искаме да проверим дали когато няма „условност“ (в големи кавички) театърът си е пак театър.

ТРАЯН: Нашето предположение е, че разбира се, че е така – нали във всяко едно представление има тази шизофрения – че хем е наистина, хем знаем, че това са актьори, които изпълняват предварително начертани задачи.

ЛЪЧЕЗАРА: Не сте в ред. Всички по леглата!

Актьори плачат

  • Това сега наистина ли е или наужким? Тези хора плачат ли или се правят? Защо плачат? Защо плачеш?
  • Аз не мога да плача.
  • Аз съм Леонид и съм от Плевен.
  • Аз съм Стефан и съм дипломиран ветеринарен техник.
  • Аз съм Емона и остарях.
  • Аз съм Георги и не съм го измислил още.
  • Аз съм Грета и съм стискала цицките на овчица за млекце в едно малко менче.
  • Аз съм Мартин и няма да пия повече джин.
  • Аз съм Лъчезара и съм на Мартин кошмара.
  • Аз съм Гордан и се боря с гравитацията.
  • Аз съм Никол и днес ме няма.
  • Аз съм Калин и съм повече заспал отколкото буден.
  • Аз съм Траян и сърцето ми прескача.

Лъчезара се смее.

ЛЕО: Това е манипулация. Аз съм накарал тези хора, актьорите, в някаква ситуация, да кажат тези неща и след това съм ги използвал в представлението. Манипулацията е дори още по-голяма. Защото като казвам „аз“, това не съм аз, а режисьорката, която е накарала тези актьори да казват тези неща. По принцип е ясно – това им е работата на режисьорите, да стоят отзад и да карат други хора да правят неща. Но в случая говорим за чиста мистификация. Едни хора стоят и казват, че са те и говорят от свое име, че казват истински в кавички неща, а в същност това е част от замисъла. И ако човек е на сцена и говори вече е персонаж, вече е герой.

Много е забавно, ето, правя номер – казвам „аз мисля, че зеленото е хубав цвят“, но в действителност не го казвам аз, написано ми е в сценария. Аз съм далтонист. Ако не ми беше написано в сценария никога нямаше да го кажа. Аз съм далтонист! Аз съм далтонист! Аз съм далтонист! Не съм далтонист! Аз съм далтонист! А дори не съм и истински далтонист. Просто не правя разлика между сиво и лилаво и синьо и зелено. Режисьорката използва, че знае, че не съм съгласен с това твърдение, че всъщност мисля, че е въпрос на интерпретация и че просто виждам повече нюанси и по-сложни цветове и ме кара да казвам, че съм далтонист. И дори и това, което казах току-що пак не го казвам аз, а е в сценария. Аз съм го казвал, но в друга ситуация. Като казвам „аз“ имам предвид режисьорката. Не, аз, съм казвал, аз, Леонид, но всяко това „аз“ не го пиша аз, а го пише тя, но все пак като казвам „аз“, съм аз. Това на практика значи, че думите ми са откраднати и аз съм използван. Животът е отвратително нещо. Дори „аз“ не можеш да бъдеш. Дори и това не са мои думи. Пак тя говори. И това тя го каза. И това. Млъкни! Това пак е тя. Охххх.

Лъчезара се смее.

ГРЕТА: Всички ще умрем. Някой ден всеки от нас ще умре.

ГЕОРГИ: Аз няма да умра.

ГЕОРГИ: И всеки от вас.

ЕМОНА: И за ще умра.

ЛЪЧЕЗАРА: Абе ти как можеш да се казваш Емона!

СТЕФАН: От известно време имам чувството, че животът ми е свършил и всичко, което живея е само пълнеж – запълва времето докато умра. Досадното е, че това не ме спира да се ядосвам за неща, които на фона на факта, че животът е свършил, са напълно маловажни.

НИКОЛ: Не мога да повярвам, че аз, която сега гледам ръката си през очите си, някога ще умра.

ГОРДАН: Това е илюзия, това е илюзия.

ТРАЯН: Щастието обзема всичко когато е свръх-интензивно, когато е лудост, когато е безразсъдно. Когато има момент на покой и красота, той може да трае много кратко, защото после главата ти започва да произвежда гадости. Облаците, светлината по начупения таван, шума на пясъка, тласкан напред-назад от морските вълни, мириса на сол, сутрешния чай в креслото – всичко това е способно да запълни дупката на ужаса за много кратко.

КАЛИН: Нещата свършват

ГЕОРГИ: Колко пъти в годината, в месеца, в седмицата, в денонощието ни обзема разтърсващото усещане, че „аз съм отвратително, наистина отвратително човешко същество“?

ЕМОНА: Превръщаме се в майките и бащите си

ГРЕТА: Представление на отчаянието. На отчаянието и нежеланието.

ГОРДАН: На доизживяване. В края на краищата няма голямо значение дали правиш нещата от желание или от отчаяние. Все ги правиш и неизбежностите все са си неизбежности.

НИКОЛ: Дъждът дъждът вали и отмива отмива нищо не отмива

ЛЕО: Правим представление за себе си. За това, което искаме.

СТЕФАН: Чакам времето да свърши

КАЛИН: Ступор

ЛЕО: На кого да кажа, че искам да умра

ГЕОРГИ: На мен.

ЛЕО: Искам да умра.

ЛЕО: Всички пиеси и всички представления, които ни вълнуват, са или за ужаса от живота или за ужаса от смъртта. Или за двете.

КАЛИН И ГЕОРГИ: Всички пиеси и всички представления, които ни вълнуват, са или за ужаса от живота или за ужаса от смъртта. Или за двете.

СТЕФАН, ЕМОНА, ЛЪЧЕЗАРА И МАРТИН: Всички пиеси и всички представления, които ни вълнуват, са или за ужаса от живота или за ужаса от смъртта. Или за двете.

НИКОЛ, ГРЕТА, ТРАЯН И ГОРДАН: Всички пиеси и всички представления, които ни вълнуват, са или за ужаса от живота или за ужаса от смъртта. Или за двете.

ГЕОРГИ: О, не знам, не знам. Их щербе!

Георги умира.

Лео излиза напред. Спъва се в Калин. Казва му: „Извинете“, Калин: „Няма проблем“.

ЛЕО: Ето, аз сега ще изпълня гениално един Хамлет: “ Да бъдеш или не...“

СТЕФАН: Не ти се случва. Трябва да ти се случи. Не, ти нищо не правиш. Погледни ме. Погледни ме. Ти намерил ли си си зърното на образа. А? Тебе питам! Къде ти е зърното на образа! Къде ти е хоризонта. Къде си учил изобщо? Значи, имаш – желание, пречка, преодоляване на пречката. Не разбираш ли? То е ЕЛЕМЕНТАРНО. Това е много сложно работа. За нея трябва талант. Трябва призвание. Хайде, почувствай го, почувствай го! Не, не, наистина за нищо не ставаш. Ти си се променил. Не беше такъв човек. Станал си техничар. И си напълнял. И какво ме гледаш! Ти не си вършиш добре работата, не аз моята. Чуваш ли, момченце. Аз толкова много съм чел, толкова много съм учил, така съм се подготвил, че всичко знам, всичко знам! Аз съм режисьор, аз съм режисьор! Нищо не знам, не знам, не знам. Не знам какво правя! Актьорите ме плашат. И публиката ме плаши. Аз съм голям режисьор, аз съм творец, аз рисувам! Моля те, помогни ми, помогни ми, моля те!

ЛЕО: Ето, аз сега ще изпълня гениално един Хамлет: “Да бъдеш или не...“

ЛЪЧЕЗАРА: Няма как да изпълниш гениално един монолог – монологът е част от цялото. Ценност може да има само в развитие. Само по себе си олеква. Сигурно може да има някаква виртуозност, някой може дори да се разплаче и какво от това. Монологът е монолог и е част от цяла пиеса. И това ти си го казал.

СТЕФАН: Да бъдеш или – не е това въпросът!

МАРТИН: Тази смешка е на Стефан Москов

ГРЕТА: Аз обичам Достоевски, аз обичам Достоевски!

НИКОЛ: Е добре де, защо го обичаш този Достоевски?

ГРЕТА: Е, хайде сега.

НИКОЛ: Какво му харесваш?

ГРЕТА: Той е гений! Няма да пипаш гения!

ЛЕО: Къде?

НИКОЛ: Аз че няма да го пипам няма, но ти кажи все пак какво му харесваш.

ГРЕТА: Пише за душата! И красотата ще спаси света!

НИКОЛ: В Достоевски има много грозни неща. Има насилие, има низост, има дребнавост. И какво изобщо е красиво. Ти ли си красива?

ГРЕТА: Няма да пипаш гения, не позволявам, оставете трупа на Достоевски, не се гаврете с мъртвия писател, това е кощунство!

Изнасят я.

ЕМОНА: Вие просто искате да си изкарате всички фрустрации с публиката и с театъра. Кисели сте, защото не можете да направите нормално представление.

Изнасят я.

ГРЕТА: И използвате актьорите, вкарвате ги в проблем, който си е само ваш!

Изнасят я.

ГЕОРГИ: Няма вече нормален театър. Няма нормални представления. Само по едно-две, от време на време. Истински, нормален театър, за нормална публика. Аз съм нормален! Искам нормални неща! Откаченяци! Това е извращение! Не мога, не мога да понасям!Не искам да ходя на театър, не искам!

Изнасят го. Връща се.

Това не е нормално, наистина.

Изнасят го. Връща се.

Значи, нормално е – аз да се оженя, да си купя кола.

Изнасят го. Връща се.

Така, искам, кола, къща...

Изнасят го. Връща се.

Искам жена, деца, кола, куче, двор. Ние вече сме мъж на двайсет и четири! Време ни е да се задомим и размножим. Имам шофьорска книжка. Мога да карам кола. Мога да правя деца. Да се размножавам. Да съм истински пълноценен член на обществото. А не някакъв... джендър! Това сте вие. Секта! От откачалки няма да остане място за нас, обикновените, нормалните, които искаме най-обикновените неща, нищо специално, както си е било винаги – аз изкарвам парите, ти раждаш децата, отрепките на сапун, улиците чисти, запазете децата, не пипайте бъдещето, нали, нали, нали? Нали това искаме всички? Всички искаме светло бъдеще? Без мръсни, гнусни... по улиците е пълно с хора, които миришат. Миришат отвратително! Защо не се къпят? Аз се къпя! Трябва да ги почистим. Нали съм прав, нали? Всеки нормален човек ще ме подкрепи. И защо да се дават пари за старите и болните и гнусните и сакатите и ненормалните. Те и без това са с единия крак в гроба. А понякога и с двата. Ха-ха-ха. Законът на джунглата, Дарвин го е казал. Аз мога да ти счупя муцуната. Значи отпадаш. Ейййй, как ме нервирате. Леле, как ме нервирате! Много съм нервен! Боли ме дробът, дробът ме боли от вас. Ще повърна. Зле ми става. Не, наистина, много ми е зле. Ей този като го видя и направо... вие сте язва. В здравото тяло. В здравото тяло на нашата общност вие сте вмирисана гноясала дупка. Кожата ви е провиснала. Месото ви е нахапано. Пробити сте. И какво сте се разпасали. Какво сте се разхленчили изобщо? Какво искате? Какво искате от мен? Защо ме гледате? Нищо ми няма! Аз съм нормален. Аз съм самата норма! И какви изобщо ги говорите. Театърът това е разказване на история. Трябва да има конфликт! Трябва да има последователно действие, препятствия за преодоляване, намерения, а вие, вие... вие само се гърчите! Не мога да издържам! Не мога да се побера в кожата си. Имам чувството, че кожата ми е намазана с въглени отвътре и пари гори органите, мускулите, костите ми. Излизам, излизам от себе си, не мога да понасям, наистина, не мога да понасям, всички ви, не мога да ви понеса. Откаченяци! Не искам, не искам да ходя на театър!

ЛЕО: Като официален представител на „Метеор“ бих искал да кажа, че не се идентифицирам с това. За „Метеор“ има по-важни неща и нямаме нужда от елементарни сблъсъци. Занимаваме се с извънредното. С изключителното. С усещането, че живееш сто живота наведнъж. С прекаленото. С детството. А не с банално противопоставяния. Хората са сложни. Да харесваш класическо изкуство не означава, че си хомофоб и расист. Ние харесваме класическо изкуство. Ние харесваме всичко, стига да ни харесва. Чудеса има навсякъде. Вярваме, че полетът на мисълта, че вълнението и вдъхновението не са прерогатив нито на старото нито на новото, нито на МХАТ нито на Шаубюне, нито на Бетовен нито на Лидия Лънч. Ние сме за невъзможното. Ние сме за това, което е повече. Ние искаме всичко.

Изнасят го.

ГРЕТА: Защо реших да се занимавам с театър? Не помня точно кога, как и защо. Винаги, когато са ме питали отговарях това и разбира се добавях, че винаги това е било в мен. Откакто се помня искам да бъда актриса. Разказвам, че съм обичала да пея и да танцувам и понеже не съм знаела към кое от двете да се насоча професионално изведнъж съм си дала сметка,че театърът ми дава възможност да съчетавам и музика и танци, че и кино и не знам си още какво. От всичко по-малко, но уви с доста по-голям глад за слава... Ето това си мислех, че мисля до скоро.

Не мога да продължавам да се лъжа. Странно как човек измисля куп истории, оправдания само, за да замаже истината или по-точно да си я създаде, защото много често дори той не може да си обясни ЗАЩО Е ВСИЧКО ТОВА?

Усещам страх. Чак сега си давам сметка, че всичко е започнало много по-отдавна. Аз всъщност бях слаба ученичка. Не обичах да чета. Не можех и все още не мога да решавам задачи по математика. Не запомнях години и събития било то по история или география. Всичко ми беше една голяма мъка. Но уви, имах сравнително добри оценки. Учителите ме уважаваха, уважаваха ме и останалите деца. Даже като че ли те искаха да ми подражават. Бях им нещо като... лидер? Всичко се въртеше около мен. Момчетата ме харесваха, а на мен ми харесваше да съм главна роля в този театрален живот, в който всъщност се чувствах много самотна. Сред толкова хора, а самотна вкъщи. Може би от тези неща започнах да си слагам маски и да играя различни роли, дори да манипулирам околните. Мислех си за слава и как хората след време ще ми ръкопляскат... нали това иска всеки актьор...

Чак сега разбирам защо реших да се занимавам с театър. Страх ме е, че за нищо друго не ме бива. В театъра нали може всичко. И ти може да си всеки. А себе си ли съм? ... А съществува ли "себе си"? Цял живот играеш игрички, както като си играех като малка, само че сега е на сцена.. и да с малко по-голяма сложност, свързана било то с жанрове, стилове, школи и най-различни измислени глупости. И в крайна сметка аз просто си играя хаха ... а съм на деветнайсет, а даже има хора, които си играят и на четиресет-петдесет. Страх ме е, че всичко е една игра, една илюзия. Всичко е толкова вятърничаво. Ето днес репетиция, утре премиера „а, у“ ... в други ден обаче в къщи с книгата и чакаш. Чакаш,чакаш, чакаш,чакаш ... и се надяваш - цитат от "Граф Монте Кристо". Нищо не е сигурно. А аз въпреки всичко съм прекалено чувствителна глезла, която все пак се нуждае от сигурност. Нито знам какво да правя, нито дори вече какво искам. Дали да поема по друг път, да потърся сигурност или въпреки разочарованието да не спирам да вярвам? ... Да вярвам в режисьор, който не знае какво прави и колко много искам да му помогна, за да направим нещо заедно, а толкова много да ми се плаче и ще си поплача, а утре ще се усмихвам, но КАКВО ОТ ТОВА?

Като за обобщение: Театърът ме спаси от страх от провал в живота, но какво ще ме спаси от провала в театъра, когато театърът се превърне в моя единствен живот...

СТЕФАН: В предишния си живот косях райграс, колтучих домати, пикирах пипер, кастрирах прасета. Общо взето осакатявах растения и животни. Реших да стана актьор, за да осакатявам и хора.

ЛЕО: Аз вярвам не в „добро“ и „лошо“ представление (защото как се определят критериите, как въобще се сравняват произведения едно с друго, как?), а в честно спрямо намеренията си представление. Не представление, което твърди, че се занимава със, например, „секса и насилието“, или „бедният малък човек срещу голямата лоша система“, или „душата срещу материалното“, или „мизерията срещу разкоша“, а всъщност режисьора това грам не го интересува. Просто смята, че ще стане супер куул представление и ще стане супер куул режисьор и ще получи супер куул ангажименти и ще си купи апартамент и ще поставя в Берлин и ще почива на Малдивите. Същото е и с актьорите. Нали, „роля-кариера“, казват някои. Добираш се до ролята кариера и оттам нататък всичко се нарежда от само себе си. И вече можеш да си с готините. Да обясняваш как стоят нещата. Да си избираш най-яките неща. Само че тогава аз, приятелю, като те гледам на сцената как да ти повярвам, че това, което правиш те вълнува, че има значение за теб. Ако изборите ти нямат етическа стойност, ако се нагаждаш към ситуацията, ако паразитираш върху общото положение, как да си позволя да мисля и чувствам с теб, когато от сцената говориш за справедливост или уж ти е просто приятно да играеш? Как?

ЛЪЧЕЗАРА: На мен ми е приятно да играя.

ГРЕТА: На сцената всичко се вижда.

ЕМОНА: Никой не може да излъже никого.

МАРТИН: Намеренията стават ясни веднага.

ЛЪЧЕЗАРА: Но понякога публиката обича да бъде лъгана.

МАРТИН: Всички понякога обичаме обичаме да бъдем лъгани.

ГРЕТА: Ооо, я стига се превзема. Пък има и по-важни неща.

МАРТИН: Ти си много по-голяма превземка от мен.

ГРЕТА: Рецепти няма.

ГОРДАН: Стига си проповядвала

ЛЪЧЕЗАРА: Това звучи толкова надменно, колкото и да обясняваш какво е и не е театъра.

ГРЕТА: Като няма рецепти как можеш да казваш какво може и какво не може?

МАРТИН: Май излиза, че ние сме добрите, а другите не ни разбират, а?

ЕМОНА: Изобщо не ме интересува.

ЛЪЧЕЗАРА: До тук сме до 14та страница. Има още ехееее...

ТРАЯН: Ще оставим пауза от два реда...

ЕМОНА: Ама как ги броим сега тези два празни реда, колко такта е това?

ГЕОРГИ: Тихо.

ЕМОНА: Кой? ... Ето така ли... това са три такта.

МАРТИН: Тактът не е постоянна величина.

ЕМОНА: Пак ли съм аз? ... Ето така...

Изнасят я.

ЕМОНА: Оффффффф.

ТРАЯН: Оставяме пауза от два реда, някой ако иска да излиза – сега е момента. Ще се видим в началото на следващия абзац.

МАРТИН: Бау.

КАЛИН: Следващ абзац. Продължаваме.

НИКОЛ: Седя си и си пиша текст и си мисля как някакви други хора ще го играят този текст, а мен може дори и да ме няма в залата, в този момент мога да съм си в къщи и да слушам как кучето хърка. Много е приятно.

ЕМОНА: Кажи ми нещо за себе си!

ГРЕТА: Какво искаш?

МАРТИН: От какво те е страх?

ТРАЯН: Какво е театър?

ЛЪЧЕЗАРА: Оставете ме, не искам да говоря! Аз съм актриса, не искам да говоря за себе си, имам по-важни неща, с които да се занимавам!

ТРАЯН: Значи театърът трябва да разказва истории.

КАЛИН: Ами ако няма история, какво става тогава?

Убиват Калин.

НИКОЛ: И да има смисъл.

ЕМОНА: Какво?

СТЕФАН: И да е духовен.

ЕМОНА: Ама аз кога ще умра?

ЛЕО: А къде се намира духът?

СТЕФАН: Е, сега.

ЛЕО: Не, моля ви, кажете ми, къде е този дух, искам да знам. Тук, тук, тук? Наоколо? Не?

ТРАЯН: Ти говориш за тялото.

ЛЕО: Аз съм тялото си! Главата е част от тялото! Мисълта е на тялото! Това дето му викате „дух“ е мистификация, елементарно обяснение за всички сложни процеси на мисълта, усещанията, чудесата! Суеверие!

ГЕОРГИ: Това е прост материализъм. Остави място за необяснимото.

ЛЕО: Е как ще е необяснимо като обяснявате всичко с него? Това е обяснение, но най-простото налично: „Достоевски е за духа“, което на ваш език значи виждаме само това, което ни изнася. А като се стигне до децата и до насилието и до несправедливостта на света, която никога не може да бъде обяснена, извинена или балансирана мълчите.

НИКОЛ: Айде тихо вече.

ЛЪЧЕЗАРА: Трябва да е ясно за какво е е едно представление. Например за секса и насилието. Или за това как се преодолява някакво желание или някакъв страх. Или за това как някой иска да замине, а не може или пък е влюбен, но така се погубва. Такива неща.

СТЕФАН: А сега малко поезия от Емона Илиева:

ЕМОНА:

Притихваме с привидната си смелост,

а украските нелепо се присмиват и

мъждукат като маски в карнавал.

Търсим светлото пристанище,

че сме от тъмнината следвани

и плаваме във нейния мухлясъл сал.

Издирваме сърдечната пустиня

дето рожба е на глухия човешки идеал.

- Ние сме от маскения бал -

стъпките ни, макар и твърде хаотични,

се строяват пред сценичния воал.

Животът е подслон необходим?

За малко ли сме в него приютени, разпънати от смешно двоумение-

да седнем или да полежим?

КАЛИН: Да полежим, да полежим.

На този свят все още предстоим

и учим същината му лукава.

Каквото сме загубили - остава,

каквото притежаваме е дим.

МАРТИН: Дим? Аз съм Димов!

А утре ужас ще ни възвиси

или крушение ще ни разпали.

Оплетени сме в смешни идеали.

ЛЪЧЕЗАРА: Абе какво е това бе!

ЛЕО: Театър.

ЛЪЧЕЗАРА: Не е театър това, как ще е театър.

ЛЕО: А какво.

ЛЪЧЕЗАРА: Нищо не е.

ЛЕО: Кой казва какво е театъра? Къде е написано?

ЛЪЧЕЗАРА: И какво общо има това с останалата част на представлението? Не разбирам.

ГРЕТА: Ух, някакви космички!

МАРТИН: Не, аз това не го разбирам. Просто не е мойто нещо.

СЦЕНА: ОБРУГАВАНЕ НА МАРТИН

МАРТИН: Къде са всички изгреви на света, изгревите на безкрайните възможности, слети със залезите на опакото на света. Там се събират всички неща, които ги няма. Кучета, фонтани, празни пространства, коси, пръсти, гърбове, дупки, провисналости, подпухналости, липси, миди, кестени, панталони, каишки, разположения, екрани, кожи, прозорци, профили, ние като съвсем други хора, с друга форма и други места, тяхното бъдеще и нашето минало и изобщо не е същото, и изобщо не е смешно, нищо от това никак не е смешно, това, че тези места ги няма сега, значи ли, че на практика никога не ги е имало, значи ли? Че тези стъкла, опръскани от дъжд и буреносни облаци над планината, че захвърлените на пода чорапи и точно тази обувка на бордюра, че голия крак върху стола и рамката на очилата, че всичко това и още всичко друго е само мираж, че е част от световната конспирация на спомена, който е там, само за да ни дразни. Значи ли? И миналите радост и отчаяние не съществуват, защото техните обекти вече са само белег върху някой лист или фотохартия или електронна памет. Съществува ли нашето минало, съществува ли, или радостта е невъзможна, защото е винаги част от това, което не само, че вече го няма, но и никога не го е имало? Залезите са се скрили в пещерата на зле оформените палачинки, изрезките от нокти, кучешките косми, при всички ненужни неща и няма кой да ги пусне навън, остава само плътен уютен мрак, в който всичко изчезва и няма нито минало нито каквото и да било друго.

СТЕФАН: За страха. Това е за страха. Страхът от всичко, което предстои. Страхът от дишането. Страхът, че винаги предстои по-лошото, че всичко вече е минало. Сигурно затова правим представление за себе си, за старите си представления, заради страха, че там е заровено много повече, отколкото мислим, а че в бъдещето ни има само кости, косми и нокти, само отломки от неща, които никога няма да се състоят, че бъдещето ни е миналото на един много нещастен човек. Страхът, че всеки момент на щастие може да бъде последен, че оттук нататък може би предстои само блатото на отчаянието. Страх ме е да живея. Страх ме е да умра. Няма време за това, няма време. Животът е толкова кратък. Докато се обърнеш и си умрял. Няма да ме има много повече отколкото ще ме има, на земята ще има билиони билиони билиони пъти повече време без мен отколкото с мен. Хоп и минава. Хоп и минава. Хоп и минава. Няма време, няма време, свършва, свършва времето, всичко свършва, изтича, не можеш дори да го докоснеш. Когато потънеш в него затъваш, облепва те с гъста кал, затъваш в подвижните му пясъци, мокри песъчинки обгръщат стъпалата, прасците, коленете, бедрата, таза, кръста ти, водата се оттича и пясъкът се втвърдява като цимент и както си имал чувството, че времето отлита между пръстите почти без да усетиш как се промушва през тях, като дъх, като полъх, като мисъл, а сега си закотвен във времето и то отказва да тече и ти разбираш, ти знаеш, че ти остава още ужасно много и цялото трябва да го изживееш с всичките му гадости, тъпотии и ще става все по-зле и все по-зле и дори и да има отделни моменти на щастие те не могат да уравновесят болката, разочарованието, самотата, безмислието. Но това е всичко, с което разполагаме, този миг от цялото чудовищно огромно време, това мигване. Нямаме друго време, нямаме друг шанс. Само това. Само в този живот ще мога да пресека тази улица, да отворя този прозорец, да гледам тази ръка, да докосна тази стена, да сънувам този сън, само сега и никога повече, никога повече, колко много е никогато в сравнение с някогато, аз искам това някога, искам всичките му части, не искам да губя, не искам да губя!

СЦЕНА: ЧУДОВИЩА

НИКОЛ: Мъртвото тяло е по-живо от живото тяло. В мъртвите членове можем да открием всичко необходимо, за да създадем нов, по-съвършен инструмент. По-лъскави кости, по-здрави косми, по-големи членове, по-точно работеща механика. От инертната материя ще създадем по-високо същество, по-близо до титана, по-голямо, по-твърдо. Математика. Тържество на математиката. Съществото ще бъде най-точния продукт на физиката и математиката, нищо течно-органично, нищо влажно и лигаво. Суха, твърда материя, блестяща в симетрични кристали. Мъртвото тяло е по-живо от живото тяло. От хаоса ще подредим нов ред, всички кухини – запълнени, всички неточности – изправени. Гладко като парче лед, остро като камък, подредено наново, вече било, но наново създадено, съществото ще бъде моята допирна точка със света на мъртвата материя, прехода между органично и неорганично, живата верига до лунния пейзаж, към който се стреми кожата ми като към спасително острие, облекчително повърхностно порязване, здравословно пускане на кръв. То няма да ражда през разпрани органи, няма да му текат сополи и да храчи кафяви секрети. Нашето същество ще е чисто, като кристал, като скреж, като криле на ангел, които веят смъртен студ.

 

СЦЕНА ЧУДОВИЩА: ПРОДЪЛЖЕНИЕ

ХОР НА АКТьОРИТЕ n 1

Ние актьорите

Ние сме празни фунии

През нас преминават текстове

Трупат се

кънтим на глухо.

В нас текстовете тлеят като въглени

Сплетени в безформено туловище

Ние сме празни фунии,

ние кънтим

Нашата адска паст е тръба.

Туловището

Туловището

намества се в нас

органите ни притиска

натиска

понякога ги смачква

смачква ги

смачква ги

смачква ги

жлъчка повръщаме.

Ние сме актьорите

Ние сме дезертьорите на живота

Ние сме аматьорите на сцената

Ние сме воайорите на екстремните състояния.

ГРЕТА: Този хор, а пропо, беше от „Пиеса за умиране“. Има още два.

ГОРДАН: Много е странно как представлението постепенно кристализира. Отделни части, които са свързани от някаква обща посока, от усещане и от множество разклоняващи се мисли, които постепенно се спояват една с друга, преливат една в друга, влияят една на друга и от един момент нататък не можеш да пипнеш нищо повече. Не можеш да докоснеш представлението защото всяко преместване би нарушило баланса на вече създаденото цяло. Представлението си има свой живот. Любимото ми е началото, когато всичко е възможно, когато спектакълът може да се развие във всяка възможно посока, когато още е нищо, но ще стане на нещо, когато още е в пустошта на Аризона или Юта и вятърът блъска единичните сухи дървета, разпръснати между пясък и камъни и оттук може да се потегли за джунгли, за реки, за морета, за небето, за космоса, за вулкани, за ледници, за приказни, невиждани земи. А ти си все още в началото на пътя и нямаш ни най-малка представа накъде ще те отведе, но ако погледнеш хронологията наобратно, ако погледнеш от бъдещето към миналото, представлението вече е там, пътят е начертан и той води от кораловия риф, през брега, през пясъците, през пустините, през степта, през червените планини, до пустошта, стигайки в краката ми, когато съм застанала на пътя. Или пътят започва от ядрото на земята, минава през пластове магма, желязо, скали, силиций, през гранит и базалт, през пръст, през минерали и метали, през скелети и вкаменелости, през отломки от минали животи, през трупове и корени, през кълнове, червеи и къртици, за да избухна през пръстта и да се намеря в началото, там, където представлението още не е било започнало и вече е тръгвало към края си, както и ние, както когато се родим сме били маса розова плът и течности и не сме знаели, вероятно не сме имали и точно с какво да знаем, да разпознаем знанието, не сме знаели какво ни предстои...

ГЕОРГИ: ...всички стъпки, които са ни довели до днешния ден, когато седим в тази зала, гледаме тази сцена, виждаме тези актьори, стъпките, които са ни довели до залата, откъде сме тръгнали, как сме се събудили сутринта, как сме спали през нощта, какво сме сънували, как сме заспали, до някого или сами, в какво се е допирало тялото ни – в чаршафи, в дрехи, в коса, в собствената ни кожа, какво сме правили през деня, с кого сме говорили, чии гласове сме чували, чии лица сме виждали и още назад, към началото на седмицата, как сме я започнали, в какви пространства сме се намирали, какви миризми сме усещали, какво допири, и още назад, към лятото, къде сме били, по какви улици сме минавали, какво слънце ни е гряло, какъв вятър ни е вял, къде са стъпвали краката ни, и още назад, към началото на годината, как сме я започнали, с кого, къде, къде сме стояли, върху какво сме седяли, какви стени сме виждали, какви коридори, по какви стълбища сме се изкачвали и слизали, чия кожа сме докосвали, чий дъх сме усещали и още, още назад, назад, през месеци, години, към времето когато сме били ученици, тогава чии лица сме виждали най-често, чии гласове сме чували, в какви интериори и екстериори сме се намирали, какви материи са обгръщали телата ни, как сме усещали тялото си, как сме се движели, как сме виждали и чували самите себе и още назад, назад към детството ни, какви звуци сме чували тогава, какви миризми сме усещали, какви материи са ни докосвали, как се е чувствало тялото ни и още назад, когато сме били бебета, какво сме виждали тогава, какво сме усещали, какво е било тялото ни и още назад, когато сме били в коремите на майките си, какво сме били тогава, какво сме чували и виждали, как сме усещали и още назад, когато сме били само генетичен материал в майка си и баща си, през целия техен живот назад, назад, когато те са били генетичен материал в своите майка и баща и още назад назад назад по веригата през всички пра пра пра пра пра пра пра родители до момента, в който те вече не са били хора, а други видове същества назад, назад, до земноводните, назад, назад, до първичното блато, назад, назад до преди съществуването на планетата земя когато всички сме били само космически прах, само пасивна материя, в самото началото, преди да го е имало всичко това, но веднъж вече опъната нишката между нас и този момент тя започва да тегли, изважда ни от космическия покой на преддверието на живота и ни запраща в шеметен полет обратно, през всички тези земноводни, примати, първобитни, прародители, родители, детство, юношество, живот, с всичкия този генетичен материал, с цялата тази натрупана информация, с цялата тази огромност, за да стигнем до този момент, сега, в тази зала, в която седим и гледаме, и се гледаме.

ГОРДАН: Е, и с представленията е същото

ЛЕО: А аз като актьор трябва да мога да усетя всичко това и да го живея. Трикът е, че всеки може да бъде актьор стига да поиска. И всеки играе. И всеки усеща. А нали това ни събира, тук, сега. Общото усещане. И, може би, евентуално, някаква нужда. Нещо, което ни липсва. От какво се нуждаем?

СТЕФАН: Няма настояще. Докато мигнеш и моментът е вече минал, а следващият вече идва. Докато казвам това, то вече е минало, а бъдещето още предстои. Аз стоя в празнота. Мен ме няма.

Мартин разказва за татуировките си.

КАЛИН: Защо в това представление няма истински диалози? Това са само монолози или просто нарязани и слепени реплики?

ГОРДАН: Защото общуването принципно е невъзможно. Ти казваш нещо с някакво намерение, с някаква мисъл, с някакви образи, а ти чуваш съвсем друго, заради опита, настроението, асоциативните вериги в главата си.

КАЛИН: Е да де, нали това му е интересното да се поставя диалог на сцена, да се мисли за тези разминавания, за динамиката за това кой води, кой следва, какви неочаквани обрати могат да определят посоката на събитията?

ГОРДАН: Няааа, това са мистифакиции.

КАЛИН: Искаш да кажеш, че огромна част от световния театър е просто бла-бла-бла, така ли? Това е доста глупаво и високомерно. Хем не искате да ви съдят и искате да ви разбират и да ви оставят да си правите театъра както знаете, хем обяснявате кое е възможно и кое не.

ГОРДАН: Не, аз за този частен случай, не за изобщо...

ГРЕТА: Перидактил.

ЕМОНА: Може ли да има театър без конфликт?

ГРЕТА: Ваш избор е разбира се, дали ще се напънете да намерите конфликт или да решите, че това не е театър. Важното за нас е, че не се занимаваме с конфликта, а с неща, които ни се струват по-същностни и че представлението го има и вълнува нас и има хора, които да го гледат и да се вълнуват заедно с нас. Какво повече?

ГЕОРГИ: Тарковски е много добър режисьор, но филмите му са много трудни за гледане.

ЛЕО: Кое му е трудното?

ГЕОРГИ: Не знам, не съм ги гледал.

ЛЕО: Кое, кое? За детството си разказва човекът, за миналото и бъдещето са филмите. Останалото е някакъв ретрограден разказ за духа и някакви очевидни метафори. Спомените, спомените са хубавото!

ГРЕТА: Няма да пипаш гения!

Изнасят ги.

ГРЕТА: Ти ще ме разбереш.

МАРТИН: Няма да те разбера.

ГОРДАН: Не знам как да гледам театъра ви! Не го разбирам! Какво искате да кажете?

СТЕФАН: Ами просто гледай бе, човек.

ГОРДАН: Толкова ли е просто?

СТЕФАН: Толкова

ГОРДАН: О, алелуя, аз съм пробуден!

ЛЪЧЕЗАРА: Ейййййй.

НИКОЛ: Направо открихте топлата вода.

КАЛИН: Защо нямам монолог? И реплики почти нямам. Защото спя ли? Ама аз не спя! Всички на земята! Да лежа цял ден и нищо да не върша, все едно си нямам друга работа. Писна ми от вас. Говорел съм меко. Какво от това? Няма да ми дават реплики. Да лежа в ъгъла на сцената! И по осем часа на ден да прекарвам с вас. Все едно си нямам друга работа. И това вашето какво е, нищо не е. Стига си ревала! Цяло представление само ревеш! Много ме напрягате. Пет книги прочели и станали важни. Не издържам! Ще пречукам някой! Писна ми от вас! Боклуци! Не мога да продължавам така. Аз не съм такъв човек.

 

СЦЕНА: ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ

ХОР НА АКТьОРИТЕ n 2

 

Ние актьорите

Ние не сме малдорорите

Ние лазим по щорите

Ние познаваме артистичните конвенции

Ние знаем, че няма изкуство без претенции

Знаем, че всяка техника изисква противотехника,

Че всяка публика изисква рубрика

Че всяка медия изисква още по-голяма медия,

Чудовищна трагедия, чудовищна комедия

Затова сме толкова съвестни

Затова сме така усърдни

Затова не спим на репетиции

Затова разбиваме коленете си по бетонни подове

Зъзнем в мразовити зали

Пикаем на двора защото не ни дават патент за тоалетна

Плащаме за да работим

Преди лягане кървим

В къщи ни пребиват

Викат

Плачат

Изоставят ни

Прибират си децата и пералните

И ни пращат по дяволите

Без дори да ни изперат гащите

Защото силите ни са изстискани като лимон

Защото просто се закотвяме на леглото и гледаме втренчено

И за тях няма останала и троха

Няма плът

Няма дух

Само инертна материя

Изстъргана от формата

Захвърлена където падне

Ние сме просто баласт

Ние сме мъртвородени мъченици

Ние сме механични ангели

Ангели на техниката

Ние актьорите

Ние не сме малдорорите

Ние лазим по щорите

Ние нямаме воля да творим зло

Ние сме актьорите

Ние сме дезертьорите на живота

Ние сме аматьорите на сцената

Ние сме воайорите на екстремните състояния

НИКОЛ: Странно нещо е споменът. Едновременно те кара да си тук и да си на другото място. Едновременно стоиш облегната на парапета на стълбището и гледаш паяжината, опъната над олющената жълта блажна боя в ъгъла и си седнала на едно легло във Виена, памучният плат на роклята на бели и сиви вертикални раета едновременно топли и охлажда в непоносимата жега, сенките на листата по клоните на дървото са разпилени по краката ти и това е един следобед преди десет години.

ГРЕТА: ДИАЛОГ НА БЪФАЛО БИЛ И ВЕРИГА МАГАЗИНИ БИЛА

БИЛА

Бил, твоето тяло е тяло на мъж. Това не е някакво си гладко метрокултурно тяло с обезкосмени гърди и подмишници и секси боди-билднато пластмасово тяло от витрина на фирмен магазин или от задна страница на лайф-стайл списание. Твоето тяло е маса, то има релеф и този релеф е отпечатъка на драматична, а защо не и чудовищна история. Тялото ти е несъразмерно, то е туловище, на места живо, на места мъртво. Където е живо, кръвта му е като огън. Където е мъртво, разяжда като плутоний. Космато и нечленоразделно туловище, гъмжащо от органи и татуирано с белези, покрито с рани – смъртоносни рани от стрели и огнестрелно оръжие, от предателски изстрел от засада, от мокра поръчка, смъртоносни рани от бивните на глигана и копитата на бизона, който те стъпка заедно с полудялото си стадо, стъпка те заедно с твоя любим Буцефал, твоят кон, който беше твоя душа, вие, прериен кентавър, покрит с исторически рани, смъртоносни исторически рани от брадви на викинги и отровни стрели на диваци, от хладно оръжие, с което ти цивилизоваше безропотната паплач по гетата, смъртоносни исторически рани от пещите, в които изгаряха фабрично труповете, ти, фелдмаршала на смъртта, който се разпорежда суверенно с живота, който разделя месата на две купчини, тук мъртвото месо, тук живото месо. Ти, Създателю на живота, ти чудовищен скот, ти изродено чудовище, ти безформен орган, ти, Бил, съпруже мой, господине мой, мой Господи.

БИЛ

Прекрасна моя, вдъхновителко моя, поглъщаш ме като една феерична фурна, като захарна къщичка, като вулвата на лунапарк, в която се въртят светлини, комети чертаят дъги в небето, а щандовете се въртят като въртележка под съпровода на полудяла шарманка. Обливаш ме с водопад от светлини, които се просмукват в кожените ми доспехи и се разливат по тялото ми като наелектризирани пръсти на китайска масажистка.

Прониквам все по-дълбоко в теб, препятствие след препятствие, премеждие след премеждие, зала след зала, ето тук балът започва. Строени в редица за менует, дами и кавалери с алуминиеви кошници в ръка вадят магически предмети от тях и се завъртат около оста на автоматизираните ленти, правейки поклон пред портмонето си. Касиерката взима стремителни акорди, изтръгва душата на инструмента от клавиатурата, танцьорите изтощени от шеметната скорост падат в изнемога, в захлас, прималели от нега, въргалят се в една безгранична наслада, купчина от напарфюмирани и вмирисани тела от всички възрасти полове и раси, от всички изповедания, социални и квартални слоеве, от всички партии и фракции и футболни клубове, всички, целият народ в захлас, едно огромно тяло в храма, вдъхновено, неразделно, мощно като армия, но волно като детска сюрия.

Била моя Била, музо на новия век, вдъхновителко моя, до дълбоко в корема ме втриса жълтата ти алуминиева роба, туптящото неоново сърце на името ти. Ти си един по-съвършен свят. Ти не си склад на продукти, а съсъд на чист дух, всяка опаковка по щандовете ти диша живот, душата й пониква върху кожата, в чудни неорганични материи неподвластни на тлението, недостъпни за червея, неорганична идилия, синтетичен рай, произведен тук на земята, без насилие, а с песен и радост от феи с бели престилки и магьосници с очила със златни рамки...

Била моя, колкото по-дълбоко прониквам в теб, толкова по-замайващо е вдъхновението, толкова по-тотален е екстаза, по-абсолютна е абсолютната емоция, по-разтърсваща е тръпката. Твоeтo плоско светлинно тяло с феерични релефи ме изпълва до най-мрачната дълбина на запъхтените ми членове, до почернялата от страданието кръв, до дъното на бръчките, отпечатали върху лицето ми стихиите на открития свят, солта на моретата, йода на океаните, злият вятър на прериите, спермата на бизоните, коравосърдечното ултравиолетово слънце на безводната пустиня.

БИЛА

Бил, Бил, когато проникваш в мен, по-дълбоко и по-дълбоко, те усещам с всички алуминиеви клетки на светлото си тяло, всеки продукт по рафтовете ми попива твоята миризма, отразява топлината ти, металната ми конструкция се изостря до вибрация, започва да трепти като прозрачен въздух, мъжествените ти стъпки отекват по фаянса ми като почукването на съдбата, разреждат диско-ритмите на озвучителните ми системи, дъхът ми секва, моторите на хладилните ми инсталации хлъцват на хладилен газ. Мантото ти мирише на озон, на буря, на опасност, просмукан си с миризма на шума, на есенна гора, на барут набит в напуканите твърди черни пръсти, на мъртва животинска козина и все още пулсиращо кърваво месо, на вкиснато уиски по рижите мустаци и засъхнала сперма, пръскана по курвите, миришеш ми на мъж, на тяло, на живот, на дива неопитомена природа, на снабдител на месо, на камион, който изнася вмирисани остатъци от скритите ми задни складове, вонята ти ме изпълва когато ме проникваш, синтетиката ми усеща тръпката на живота, водачо мой, водачо на моя предан добронамерен народ, вдъхновителю на консумацията, съвършен производителю, незаменими, единствени тъпкачо мой!

Вкарай ми, вкарай тези замразени шолове, изпръхналия заскрежен кървав срез на бута, вкарай ми тези огромни недоубити меса заедно с кристализиралата воня на кланицата, хуманното й електричество, с твоите груби, кървави, справедливи ръце.

БИЛ

Ти ме подлудяваш. Ти ме разгорещяваш. За теб съм готов на всичко. Ще ти донеса цялото мъртво месо. Ще убия цялото месо за теб. Ще ти докарам милиони камиони с бизони. Ще ти доставя цялото месо.

БИЛА

Дай ми месото, дай ми месото! Ще го отмия от кръвта му, ще го намажа с кремове и антибиотици, ще го инжектирам с консерванти, ще го нарежа и оформя, ще го приведа в приличен вид, ще го възродя за нов живот, чудното месо, сочното месо, красиво пакетирано, стерилно вакуумирано, старателно подредено или естетично балансирано по моите хладилни шкафове, моите пластмасови рафтове и алуминиеви щандове, публиката ще се трупа с възхитени очи пред месото, пред пирамидите на луканките и осморките на колбасите, пред гирляндите на кренвиршите и небостъргачите на шунките.

БИЛ

Ще скоча в твоя рай на месото, ще се въргалям с твоите луканкови ангели из хладилните камери ще притискам твоите рафтове докато скрежта вдърви мустаците ми.

БИЛА

Ще те стисна с алуминиевите си органи, за да усетя кървавия ти живот. Няма разлика между смърт и живот в синтетичния рай на Бил и Била. Няма смърт и живот, има само пълна консервация, има само дълбоко замразяване, има само идеални продукти в застиналия синтетичен рай.

ГЕОРГИ: Че това си е почти цялата Пиеса за умиране. Много сте зле.Защо сте вкарали части от едно представление в друго, това безмислено. Рециклираме, а? И това да не е някакъв бенефис на Метеор? И за какво изобщо става дума в това представление – за Метеор ли е, за нас ли е? Аз не ги знам тези спектакли. Не съм ги гледал. Не се идентифицирам с това.

Изнасят го.

ЛЪЧЕЗАРА: Това са остатъци, защо ме занимавате с остатъци. Парчета от стари спектакли. И цялата тази мистификация. Това, че ние сме актьори, на сцена и присъстваме като себе си. Аз не присъствам като себе си. Най-важното за мен не е, че съм на Мартин кошмара. И този текст не съм го писала аз. И това се повтаря. Заклещена съм. Заклещена съм в този лъжлив текст. Това е насилие! Карат ме да произнасям думи, които не харесвам, в които не вярвам. Работя с хора, които не харесвам, в които не вярвам. Това сега аз ли го казвам, а? Ха! Не може да е това, не може да е само това. Диалози, монолози, градиш фантазен свят, влизаш в илюзорни отношение, има реквизит, няма реквизит, има декор, има костюми, има герои, няма герои, каквото и да е – фрагментарно, цялостно, умно, глупаво, съвременно, класическо, каквото и да е, винаги е ограничено от наличността, винаги е тук и сега, само тук и сега, аз искам винаги и навсякъде! Аз искам повече, искам целия свят. Какво е това. Какво е това, питам! Това е насилие. Видяхте ли как постъпиха с Мартин преди малко, видяхте ли? Той не искаше. Не че ми пука за Мартин. Аз съм актриса. Не, не исках това да кажа. И чайка не съм. Усещам как мозъка ми се разпада под натиска на всичко това. От всякъде някакви желания. Мои, чужди. Как да им отговаряш, как да ги изпълняваш. И невъзможното. Таванът на невъзможното, който винаги виси над главата ми. Можеш, но до някъде. Докъдето те оставят. Оттам нататък следва невъзможното. Не защото аз не мога, а защото не ме оставят. Както бяха казали на една актриса: „Вие сте ракета, но ще ви използват да орете ниви“. Аз знам, че мога да разцепя космоса! Но искам да ора и ниви. Всичко искам. Искам, искам, искам. Аз ще стана най-добрата актриса. Защото усещам, усещам как животът тече по вените ми. Усещам, че съм наистина и че няма разлика между наужким и наистина. Това сценично „наужким“ е наистина. Аз наистина сега стоя тук, на тази сцена, говоря, виждам, прожекторите ми светят в очите, топло ми е. Знаете ли колко е трудно? Знаете ли, че в цялата драматургия до двайсти век интересните женски роли се броят на пръсти? Знаете ли, че повечето женски роли в класическата драматургия са на любими или на майки, че с няколко изключения като Федра, Медея и Жулиета главни женски роли няма, а и те говорят само за любов. Хамлет! Най-важната роля в най-важната пиеса! Трънци! И в „три сестри“ – пиеса за сестрите, а реплики от повече от три реда имат само мъжете! Само мъжете говорят! Кой ги пише тези текстове! Аз какво да играя! Знаете ли колко е трудно да знаеш, че можеш всичко, а си ограничен от желанията на другите. Аз мога всичко! Ще се пръсна! Побърквам се, не ме свърта. Не само Георги не може да се задържи две минути на едно място. Аз не издържам на това бавно темпо. Нищо не се случва. Имам да уча още поне две години. Може и повече. Искам всичко! Искам веднага. Вие спите. Спите. Добро утро! Страх ме е. Не само Стефан го е страх. И мен ме е страх. Страх ме е от лош късмет. Страх ме е, че събитията някак си ще се подредят без мое участие и аз няма стоя на тези сцени, на които искам, да кажа тези думи, които искам, да усещам наоколо си този театър, който искам. Аз обаче се осмелявам. Осмелявам се да застана пред вас. Аз съм тук. Сега. И ще играя. И никой не може да ме спре. Сега! И най-малката роля. И клончето на храстчето. Ще дишам същия въздух като вас, но винаги ще имам едно вдъхване повече, алвеолите ми ще се разгъват с два милиметра повече от вашите, защото ще дишам този въздух тук, който е по-гъст, по-тежък, по-подвижен от този долу. Аз съм проводник на желания. През мен минават желания. Мои, чужди, помислени, написани, изречени, видени. Усещам ги как гъделичкат кожата ми отвътре, как накъдрят косата ми, как обгръщат раменете ми, аз съм мрежа и през мен преминава целият свят, защото аз съм най-добрата актриса. Сега!

МЛАД МЪЖ: Обичам черното. Винаги ходя в черно. Но не защото скърбя за живота си. А защото предвкусвам смъртта. Тя е моята любовница. Моята майка, моята сестра. Пуснах си дълга коса и я боядисах гарваново черна. Леглото ми е черно, чаршафът ми е черен, възглавницата ми е черна, подът ми е черен, прозорецът ми е черен. Зъбите ми са черни. Дори измислих черно стихотворение.

ЧЕРНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Черно черно черно

е небето

и в душата ми е черно

и в главата ми е черно

и в червата ми е черно

...

и в прасците ми е черно

Обърках го

ще започна отново

ЧЕРНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Черно черно черно

е небето

черно е в душата ми

черно е в главата ми

черно е в червата ми

и в колената ми е черно

и в прасците ми е черно

и в петите ми е черно.

белият ми дроб е черен,

черният и той.

Сърцето ми е черно

мозъкът ми е черен

кръвта ми е черна.

 

А косите ти

с черна роза ще закича.

Не знам дали “закича” не звучи прекалено еснафско. Може би ще го сменя. Ще видим. Забуча например.

Обичам и гробища. Любимото ми е да заспивам на хладна надгробна плоча на удавила се блудница. Сутринта ме боли кръстa, но аз не го показвам. Пък и обичам болката. Тя ми напомня за смъртта. Ах, смъртта, смъртта.

В смъртта си ще намеря своята любима, ах смъртта.

Време е да дръпна юздите на вдъхновението си. Да се спра за миг на пътя, както човек се спира като зърне половия орган на някоя жена. Добре е да огледам изминатия път, а после да се спусна, с починали крака, насред буен скок. Възнамерявам, без никакво вълнение, да изрека на висок глас сериозната и студена строфа, която ще чуете. А вие следете внимателно съдържанието й и се пазете от мъчителното впечатление, което тя положително ще остави като позорно петно в смутеното ви въображение. Не мислете, че съм на смъртно легло, защото още не съм скелет и старостта още не се е лепнала на челото ми. Гледайте ме, застанал пред вас, просто като чудовище, чието лице можете да видите. А лицето ми не е толкова ужасно, колкото душата ми.

Неотдавна видях пак морето, качен на палубата на кораб и спомените ми бяха така живи, сякаш бях го напуснал вчера. О, октопод с копринен поглед! Ти, чиято душа е неделима от моята, ти – най-красив от обитателите на земното кълбо, който управляваш цял сарай от четиристотин смукала; ти, у когото обитават благородно, като в естествено седалище, по общо съгласие и свързаност и божествени прелести, защо не си сега с мене, долепил живачния си корем до алуминиевите ми гърди, да седнем двамата на някоя крайбрежна скала, за да наблюдаваме гледката, която аз обожавам.

В последния ми час няма да ме видите ограден със свещеници. Искам да умра люлян от вълните на бурното море, или прав на върха на планината, с очи, вдигнати нагоре. Нека вятърът ме вземе на костите и крилете си няколко мига преди последната агония и ме понесе през света, който очаква с нетърпение смъртта ми. Орелът, гарванът, безсмъртният пеликан, дивата патица, пътникът-жерав, които будуват и треперят от студ, ще ме видят как минавам при светлината на светкавиците – мене, ужасен и доволен призрак. Те няма да знаят какво означава това. На земята усойницата, голямото око на жабата, тигърът, слонът, във водата – китът, акулата, рибата-чук, безформеният скат и зъбът на полярния морж – ще се питат какво означава това нарушение на природния закон. „Да, аз ви превишавам всички по вродена жестокост, която не беше във възможностите ми да унищожа. Тази ли е причината да се показвате пред мене в такава поза на раболепие? Или, защото ме виждате – непознато явление – как летя като страшна комета през окървавеното пространство?” Защото вали кървав дъжд от разширеното ми тяло, прилично на черен облак, който бурята гони пред себе си.

И така, слушайте ме и не се червете, вие, неизчерпаеми карикатури на красотата, които вземате за сериозно смешното магарешко реване на вашата душа, достойно за върховно презрение, и които не разбирате защо Всемогъщият, в един от редките мигове на прелестното шегобийство, което разбира се не надминава великите общи закони на гротеската, е почувствал чудното удоволствие да насели една планета със странни микроскопични същества, наречени човеци, чиято съставна материя прилича на тази на червения корал. Да, вие имате право да се изчервявате до костите и сланината си!

Човешките закони ме преследваха още с отмъщението си, макар че не нападах вече расата, която бях напуснал толкова спокойно; но съвестта изобщо не ме упрекваше. През деня се биех с моите нови себеподобни и земята беше покрита с многобройни пластове съсирена кръв. Бях по-силен и винаги побеждавах. Парещи рани покриваха тялото ми, правех се, че не ги забелязвам . Земните животни ме избягваха и аз останах сам в блестящото си величие.

НИКОЛ: Атомът е 99.99% празно пространство. Ако атомът е с размера на планетата земя, протонът е голям колкото футболно игрище. Останалото е празно. Цяла куха планета. Празно, празно, празно. Атомите са празнота. Изградени са от празнота. Ние сме кухи. Ние сме повече нищо отколкото нещо. Ние сме нищо. Празнотата ме изпълва отвътре. Разтваря ме. Аз съм решетка изплетена от прозрачни нишки, чиито връзки се разхлабват все повече. Аз съм нищо. Всички са нищо. Всяко човешко тяло е повече празно отколкото пълно. Плътността на материята е илюзия. Физическите закони на нашата вселена са мистификация. Няма как аз да имам твърдост, плътност, ако съм повече празно отколкото пълно. Просто не е възможно. Аз съм въздух и вятър. Аз съм космос. Аз се разделям от себе си, връзките ми се отхлабват. Строежът на плътта ми става все по-рехав и все по-рехав, в структурата ми започват да се вплитат чужди атоми, чужди клетки, протоните и неутроните престават да се интересуват едни от други, молекулите се закачат една за друга, разбъркват частите си, стените на клетките ми се разтварят, клетките започват да преливат една в друга, да кървят една в друга, костите, твърдото, поресто костно вещества прониква в меките тъкани, мускулите със своите влакна и сочност протичат в костите, кожата се разширява, впива се в мускулите и във въздуха, става и кожа и мускул и въздух, започвам да се разтварям в пространството наколко, да се разпадам на отделни частици, да се разпрашавам, празното пространство в мен се разширява все повече, частиците се отдалечават една от друга, губя очертанията си, единственото, което ме прави цялост е съзнанието, което мисли частиците, усещам, усещам с всяка частица, всяка прашинка от мен усеща всичко, усещам въздуха, усещам пода, усещам стените, разпространявам се навлизам надолу, надолу, през пода, през основата на сградата, през бетона, през желязото, през пръстта, през камъните, през червейчетата и къртиците, през бръмбърите, надолу, надолу, към земната кора, едновременно с това се разширявам и на всички други посоки, наоколо, наоколо, навсякъде наоколо съм все аз, стени, ръбове, столове, прониквам през вас, минавам през телата ви, ваште клетки приемат моите, стените им се разтварят, частици от моята кожа минава през вашата, решетките на нашия строеж се разтварят и проникват една друга, костите ми минават през вашите кости, мускулите ми през мускулите ви, очите ми през очите ви, оставям частици от себе си във вас, продължавам да се разтварям, през външните стени, през тухлите, през мазилката, улицата, паважа, дърветата, хора, колите, през мен минават кучета, деца, полицаи, трамваи, птици, кубета, покриви, от Дружба до Обеля, от Младост до Люлин, аз съм навсякъде, продължавам да се разтеглям, Перник, Искъра, Търново, Пловдив, Русе, Синеморец, Румъния, Турция, Италия, Бангладеш, Аляска, Патагония, животни, животни, животни минават през мен, джунгли, пясъци, ледове, градове с милион хора, метрото преминава през жилите ми, влакове се стрелкат по вените ми, подводници плават из мозъка ми, водопади се изливат в гърлото ми, усещам, усещам, усещам цялата земя, всички хора, всички животни, гъгнене, грухтене, пръхтене, плач, смърт, екстаз, усещам всички, които умират, сега те умират и аз умирам с тях и спазми разтърсват плътта ми и болка, усещам болка, усещам, усещам съмнение, усещам изоставени същества, притиснати същества, усещам и спокойствие, усещам самотни моменти на радост и блаженство, прашинки падат и в светлината на прозореца блестят, приличат на златни точици, танцуващи из утринния въздух, а от улицата отвън долитат звуци само на птици и вятър и много рядко на някой автомобил, детско тяло в люлка, опъната между крушата и брезата, сенките на клоните се очертават по чаршафа, опънат над люлката, за да не дразни слънцето детската кожа, морета, морета се плискат и дъхтят на сол, разпрашавам се с водните пръски към небето, продължавам нагоре, нагоре, през облаците, през рехавите сгради на облаците, през техните куполи и слоеве и арки, нагоре, нагоре, през атмосферата, нагоре към открития космос, за да избухна в тъмната му огромност, за да се разпръсна из огромните му празни пространства, атомното ми разстояние е колкото това между земята и Венера, после колкото между слънцето и Плутон, аз съм космос, аз в края на краищата винаги съм била космос, защото съм изградена от същото, от което е изградено всички останало, от фермиони, кварки, лептони, бозони, аз съм и слънцето и пръстените на Сатурн и лунните морета и земните вулкани, и Амазонка и каучуковите плантации и хилядите хора, които загиват ежедневно там, бити, осакатявани, изнасилвани, аз съм и каучуковите топчета, с които играят децата, децата по улиците на Бомбай, Ню Йорк, Алепо, аз съм бомбите, които разкъсват човешката плът на парчета, аз съм човешката плът, разкъсана и тръпнеща, аз съм и юмрука, който смазва челюстта и челюстта, която изпуква под удара, аз съм всичко, аз съм вие. Аз съм Никол.

ХОР НА АКТьОРИТЕ n 3

Ние сме актьорите

Наше е подземното царство

Наше е надземното царство

Ние нямаме царство

Ние нямаме място

Ние сме актьори

Вадим сенки от гробовете

Гоним призраци по празни тунели

Нанизва ни шиша на съдбата

Всяка вечер прожекторът съблича телата ни

Изтръгва кожата.

в непоносимата светлина на рампата

маските се стичат

ето ни така

излизаме на светло

безсмъртни скелети

оловни челюсти

каменни легенди

конкистадори на отвъдното

Храчим кръв

Плюем дробове

Издишваме ви целия си въздух

Присаждаме ви органи на чувствата

Търкаме ви между стола и телата

Къпем ви в изтощението си

Облекчаваме ви с капитулацията си

Капитулираме внезапно

Падаме като подкосени

Изнасят ни на носилки

Сред нестихващи аплодисменти.

Ние, безсмъртни еластични кожи

Ние стрити на прах в урните кости

Ние актьорите

От нас правят нови хора

Нови тела

Нов живот

Нова смърт

Нас ни формират

Мачкат ни като тесто

Като козунаци

Като безформени цици

Като мекици

Месят ни, месят ни

Добре ни омесват

Отгоре ни сплесват

По дупето ни плесват

Формират ни

Дават ни форма

Слагат ни лице

Нов дух палят в нас

Нов фитил да топи восъка

Да гори восъка

Нас ни формират

Като дърва за огрев

Като въглища

Като гориво

Горим на сцената

Неразрушима плът

Чиста енергия

Чист живот

Чист пламък

В локомотивната пещ

Ние актьорите сме мъртвородени

Ние сме born to be dead

Ние сме направо разполовени

Ние сме тотално зомбирани

На нас ни внушават

Нас ни зарибяват

Нас ни поставят в екстремни ситуации

Нас ни преобразяват

Нас ни формират

И после ни изхвърлят на бунището

Ние сме материя

Ние сме tabula rasa

Ние сме нищо защото ставаме за всичко

Вятърът ще ги събуди мъртвите

Станете мъртви

Станете в нужда:

Нуждата е толкова голяма

Че ще ви повдигне

Ще пропука земята

Докато изпълзите от клоаките на подземните складове

Складове за мъртви

Фабрики за трупове

Tabula rasa

Нуждата е възкресение

Нужно е да реформираме телата

Да ги поправим едно по едно

Да ги преработим из основи

Направо да ги направим наново

Защото всъщност за нищо не стават

Даже за масовка

Даже за безлични статисти

Даже за грешка на природата

Или за инертна маса

Която да запълва празното

Horror vacui

Вятърът ще ги събуди мъртвите

Настъргани с ренде в полето

Пръснати като бетон по склона

Мъртвите тела

Вгорчени сгушени равномерни

Без начало и без край

Спарени от живота

Разкъртени по жизнените канали

Покълнали като трева

Като гигантски сини гъби

Насмукани

Срязани на две

На три

На пет

На триста

Мъртви части

Пъплят през полето

Пъплят през гората

Пъплят по площадите.

Къде свършва

Къде свършва

Безкрайно ли е мъртвото месо.

Отхапах прилив в мрака,

Прилив на плътта

Прииждащата плът затисна ноздрите

Гръкляна

Насред заговора на нощта.

Станете мъртви

Ставайте

Преди да сме ви заритали

Преди да сме ви отрили

Стига криеница

Стига тунеядство.

Неумолимото око на вятъра не спи –

То вижда всичко

Вижда през пръстта

Вижда през тунелите на червея

Вижда през проядената очна ябълка –

Издълбава ви като със свредел

Надупчва ви като френско сирене

Няма къде

Няма къде да се скриете

Няма сигурно укритие

Няма последно убежище

Няма вечен покой

Станете веднага!

Излизай под строй

Вие сте мъртвите

Вие сте актьорите

Вие сте телата

Ние ще ви сътворим.

СЦЕНА: КОСМОС

Copyright © 2021 Metheor . All Rights Reserved. Designed by Vieira consult.