Франкенщайн

Моника Вакарелова

текстът е публикуван в брой 13/2012 на «Литературен вестник» , като част от блока „Франкенщайн или новата Пандора“

Франкенщайн е оглеждане на навечерията. Оглеждане на преди и след, смесването им в един миг. Синтез на онова, което остава извън времето, огражда го и именно по този начин го конституира. Пиеса за събитието, в което различието преоткрива същото, а произходът е проект, хвърляне напред, единственото необходимо бъдеще. Ето в тази проекция времето се слива с пейзажа, неразличимо.

 

Това е постановка без персонажи и без конфликт. Защото действието е спряно, трупа се безфабулно, заставайки на все същия праг, на все същия ръб. Тук няма говорене от собствено име, а има говорене за нещата и откъм тях, дълбинността не е разравяне на душевни дебри, а е ровене надълбоко в корените – чак до основата на света, при старата земя, при първичните материали. Дълбочината, която изстудява – с нея се заема Франкенщайн, този хлад полъхва от него. Полъхва от образите в текста, от тези на сцената, от дистанцията на хора и езика - посочващ, определящ, нито чужд, нито свой, полъхва, за да държи на разстояние. Да се отиде колкото е възможно по-далеч от горещината, от нажежеността: движението е към преодоляване на човешкото, а не към търсене на основанията му. Преодоляване, възможно само чрез довеждането до крайност на онова, което е изтръгнало човека от животинското, но и го е свлекло от божественото – възможно е чрез виртуозността, чрез съвършенството на техниката. Такава е тъмната страна на прометеевия акт: придобивката е слепена с нарушението и това нарушение трябва да узрее, за да бъде прекъснат наново редът, за да бъде въведено наново чудото.

 

В това прекъсване се разполага пиесата – на прага, в граничното и заради това неутрално пространство. Неутрално, не защото е празно, а защото в него се сливат всички точки, защото е пространство, което сраства опасното и спасителното, необратимото и предстоящото. Разполага се в момента на паниката, където се сковават заедно предчувствието и следствието, моментът на сирената, на сигнала за опасност, там, където току-що е станало необратимото, и там, където всичко предстои, но нищо вече не може да се случи. Затова и всички фигури тук са фигури на прехода, затова и всеки от образите е сечение, а всички заедно – средоточие на прекосяването.

 

В този предел, свръхинтензивен, краят винаги вече е настъпил, преди все още да е бил – настъпил е, защото всяко въвеждане на свят е по необходимост убийство.

Уклонът към опасността, завоят към Епиметей, тъмните двойници – Пандора и Франкенщайн са две форми на същото, които се оглеждат взаимно, за да анулират времето, да отразят момента на събитието. Цялата постановка се движи в логиката на метаморфозата, където формите се отливат една в друга – логика на синтеза, който е едновременно разрез, и най-вече логика на техниката, на отварянето, на отлагането в нещо външно. Този модус на промяна, на преминаване от едно състояние в друго – без конкретен субект, без конкретен обект, просто чист процес – и все пак преминаване, което се завърта в кръг, за да се върне при себе си – в този ритъм се движи текстът. Ритъм, в който перспективата постоянно се мени, следвайки метаморфичния поток, където камъкът е летящият стремително обект и заедно с това – челото, което ще бъде разбито, но разбито отвътре, защото камъкът е, който дава чело. Същевременно ритъмът е двоен, защото близначеската игра е удвоена: веднъж чрез сближаването на Пандора и Франкенщайн и втори път чрез вътрешното делене на всеки от тях. Удвоена е и в изговарянето, в двойния глас, произнасящ думите, свидетелстващ за двете лица, за двойното дъно. Така отливането е завъртане, а завъртането автоеротичен жест, белязан с интензивност вместо екстензивност, имплозия вместо експлозия. В това любовно единство частите се творят взаимно, защото са продължения на желанието и така собствени продължения. Любовта е техника, създадена, за да изтръгне човека от себе си. Не сблъсък, а чудовищност на менящата са форма – отваряне в нещо друго и по силата на същия този акт анулиране на неговата другост. Или бягството от конфликта в полза на синтеза.

 

С падането на камъка, чистият синтез, пълната концентрация, падане като покапване на дъжд, като метеоритен порой върху меката плът на земята, първоначално бавно и тежко, първият камък, вторият, първото тяло, второто и след това цялата купчина, купчината камъни, стихийно, все по-бързо, все по-устремено – с него изригва митологичният заряд. Носител на различни времена и заради това без време, камъкът (stein) е равностоен на костта, той е неизменим, непреходен, божествен. Той е fascinus, втвърдяването, погледът, който не може да се откъсне, непропускливостта. Негова противоположност са стомахът, делвата, всички отвори. Отвори, които трябва да бъдат запушени, защото оттам изтича опасността, оттам излизат даровете, играчките на Пандора, течности, подкосяващи крайниците. С първата жена протича човешкото, променливото, уязвимото, процесуалното, което значи плътта, меката кожа, пропускливите органи. Доколкото равнява първото и последното голямо действие обаче, постановката анулира противоположностите, като ги завихря в кръгово движение, като ги затваря в близначеска клетка, където метаморфозата е сношаване на формите, сношаване на отраженията. Оглеждане, в което каменният път става млечен, от гърдите на статуята потича мляко, а от издигнатата във фетиш твърдина на костта прораства вулва – там, от опаката страна на коляното, където хладината на равната повърхност е изместена от топлината на триенето. Но само за да се появи възможността за ново преобръщане: лепкава кал, гнусна материя, парче глина, но глина, оформена от божествени ръце – Пандора е първа утроба, нечиста, лигава кухина, която ще износи същевременно костта, камъка, целителната техника. Там, където има опасност, расте също и спасителното. Млякото и камъкът, тези два полюса, се пресичат в момента на събитието, на ръба на съдбата, в краткотрайното виртуозно изпълнение.

 

Играта с противоположностите е игра с времето, точно както спояването им в една точка е спояване на времената. Камъкът е и сътворението, и разсътворяването. С него започва човекът и с него ще бъде превъзмогнат, защото той е това, който дава на човека неговата чудовищност – неговата ръка. В способността на ръката да показва, да означава, да демонстрира, отнасяйки се извън себе си – там се разсънва чудовището. Там започва техниката, в това произвеждане, избухващо в нещо друго, маркирано от собствената си хетерономия. Техника, която перфектно устроената длан на виртуоза е изсмукала на повърхността, и която чудовищните му пръсти трябва да докарат до крайност. В тази крайност няма разлика между темата на пиесата и музикалната тема, между текстовете за техниката и техниката на изпълнението, между мотива за инструмента и музикалността на хоровете. Това е съвършеното изпълнение, в което се срещат Пандора и Франкенщайн, като каменна арка, като порта, през която да се мине, като двулик бог с едно лице за края и едно за началото. Като ледници, които носят история и разказват за бъдещето.

 

Да бъде премината тази порта значи да бъде разбито стъклото на Човека. Да бъде разбито с камъка на свободата. Франкенщайн е този удар, това разкъсване. Решителната крачка към замръзналата в съвършенство зимна картина. Там, където бялата кост пробива тъмнината на утробата, там, където няма топлина, разлагане, разтичане, където е спрян процесът, премахнато е излишеството. Свободата на камъка е и там, където е изоставена надеждата, защото надеждата е онова постоянно отлагане, в което загнива плътта. Свободата е на дъното на фунията, където най-накрая може да бъде достигнато адското, да бъде достигнат източникът.

 

Новата Пандора

текстовете са публикувани в брой 13/2012 на «Литературен вестник» , като част от блока „Франкенщайн или новата Пандора“

 

Франкенщайн е поглед отвисоко, поглед назад. Франкенщайн е първото и последното ни голямо действие. Нашата техника за живот и за смърт, нашето изтриване на тлеенето помежду.

Ние сме Франкенщайн и не отстъпваме нито крачка от думата и камъка си. Ние сме Франкенщайн

Ани Васева

Камък

 

От камъка излизат две струи, струята на живота и струята на смъртта. От камъка изгряват сянката и светлината, лък и лък, оръдие и оръдие. Името на лъка е живот, но делото му е смърт. Името на лъка е камък, едното му дело е живот, другото е смърт. В ритъма на запалването и угасването оръдията се редуват, състезават, заличават. Камъкът е неспокойствието на произхода.

Щайн, душата ти е неспокойна. Неспокойствието е самата ти душа. Нашите души са номади. Ние сме номади.

Камъкът очертава траектория в небето, метеор, прорязващ здрача, меч, разсичащ тъмното месо на две. Камъкът е пътеводната звезда, той пресича млякото на пътя.

Ние сме засукали безместието на камъка, извънсветовната му хлад. Млякото на Млечния път е пресечено преди устните ни да засмучат гърдите от камък.

Засмукахме гърдата на Пандора.

Фонтанът от амброзия пресъхна, Хефест изкова фонтан от мляко, вседари го на човека, Пигмалион, с прехласнат поглед, го засмука.

Гърди-оръдия. Гърди-оръжия.

Пандора, млечната й каменна гръд, млечнобелият мрамор, космати пипала поникват по него, паякови крачета.

 

Камъкът няма месо, нито кост. Камъкът няма привидност, нито лъжа. Той стои. Той устоява. Ние доим камъка. Ние сучем млякото на камъка. Камъкът тече в нашите вени и артерии, камъкът тежи в нашите кости, камъкът се сгъстява в слепоочията ни, свежда главата ни към скалите, камъкът ни носи.

Не, не Пигмалион, а Франкенщайн: Франк ще създаде Щайн, Камъка. Сътвореният Камък, ронливата пластична глина, ронливият варовик, необратимият гранит, хитрият мрамор. Виртуоз на живота, уголомен дотам, че да не може да помръдне. Името на арката е камък. Инертна маса. Лапидариум Айсберг Камък в ствола на Млечния път Смъртовидната спирала на Минотавъра, на спиралния лабиринт на еволюцията, в чието дъно ирадира камъка.

Франк даде на творението камъка.

Франк-Щайн. Свободният-Камък. Камъкът даряващ свободата си. Щайн дора франк. Щайн пан-дора франк.

Камъкът е свободен от свят. Камъкът на свободата разби стъклото на Човека.

Франкенщайн е освободената Пандора.

Тъмният двойник на Прометей.

Наказанието на Прометей е неговото освобождение.

Камък в челния лоб, в точката между рогата. Камък – първата техника. Камъкът, антропогенен субстрат. Камъкът, който даде на човека ръка, а на ръката – човек. Камъкът, който даде на оръдието цел, а на ръката – злоба. Камъкът – катализатор на човешкото. Изсмука човека на повърхността на звяра, на безчелия примат. Камъкът дари чело на примата, като го фиксира между рогата, разходи мозъка му из каменистата безводна пустош на планетата, успокои самотата му, отчаянието на началото. С камъкът започна всичко. С камъка ще свърши.

Свободни камъко, прицелвай се добре, челото ни е така малко, почти незабележимо. Там, от далечината на Млечния път, през твоите порести очи, не виждаш дори и игла в купа сено, дори муха в жилите на мрамора. Свободни камъко, прицелвай се добре.

 

 

Лети камък към главата ми, към устата ми, лети камък, всеки миг ще се чуе как черепа ми като мека тиква се спрасква под устрема му, ще потече съдържимото, лети камък, лети, ела, ела, разцепи ме, разцепи ме отвътре, като вулкан, като корен прораснал наопаки, извади съдържимото и ме превърни в кост, само кост, само твърдина да остане от тялото ми, да изтрием всички меки гниещи непотребни летливи, нестабилни части, да лъсне във вечното си великолепие костта, да прониже синевата, да разбърка облаците. Превърнат в кост, останал кост, ще се изстрелям в недрата на земята, недрата на небето, чиста и равна, искряща повърхност, ще се плъзгам гладко с главозамайваща скорост навътре, все по-навътре, все по-навътре, като комета, като метеор, като светкавица ще се врежа в меката плът на света, за да достигна твърдта му, каменното ядро, ще разцепя и него, ще разбия ядрото на света и ще прекърша нерешителността му. Светът няма вече да мъждука между живота и смъртта, а ще избухне и изгори в най-голямата си жизненост, в най-пламтящата си сочност, за да се изпепели, да се превърне в суха и непроникновена материя, в сиви каменоидни отпадъци, в замръзнало езеро от пепел, неподвижно, обща маса, без начало и без край.

 

 

Ани Васева, Боян Манчев

Из работните и сценични материали на „Франкенщайн”

Новата Пандора: желание, чудовище, театър

Боян Манчев

текстът е публикуван в брой 13/2012 на «Литературен вестник» , като част от блока „Франкенщайн или новата Пандора“

 

За кого говори новата Пандора?

Какво иска новата Пандора?

Когато паниката те обхване посред пладнето на жизнения път, не питай какво иска Пандора: Пандора иска теб.

 

Нечовешки театър

 

Франкенщайн е създание на лятото, създание на неистовостта на живота.

Сахарата на Човека, това си ти Франкенщайн, тоест не опустошението му, а неговата огромност, неговата неистовост. Нечовешкото на човека не го предхожда нито идва след него. То го превъзхожда – във всеки орган, във всяка клетка.

 

Какво би бил един театър без човек? Сцена на нечовешкото? Именно с този въпрос е започнал театъра, който е разтворил пространство за чудовището човек да стане себе си, да раздипли ада на формите си.

 

Театър на желанието

 

Нечовешкият театър е театър на безграничното желание – желанието, което надскача човека. В безграничното желание няма надежда за изход. Желанието е Чудовище.

Театър на желанието, а не театър на фрустрираното желание. Край на семейния роман. Субе-ектът като про-ект: про-метей, пан-дора, мете-ор.

Започваме наново, там където желанието няма граници, ето това пространство обладава театъра, разтворената в него сцена става об-сцена, обсценна плацента, в която растат нови органи за експериментиране на човешкото.

 

Грешката на Мери Шели е, че е смесила неистовия ексцес на желанието с машинарията на конфликта. След като създава чудовище, тя използва инструментариума на баналния конфликт, за да го заключи в клетката на просвещенска дидактична реторика. Но образите на нечовешкото я преследват и избиват през решетките: ледове, застинал свят, тъмнина, предел.

 

Желанието да се създаде ново тяло е движено от неограничената икономия на желанието. Един театър на желанието е театър без конфликт. Театърът без конфликт е театър на разцепването, театър на разрива. Как театърът е възможен без конфликт? Как желанието е възможно без конфликт?

 

Логиката на Франкенщайн е Пигмалионова. Франкенщайн създава своята творба като свой двойник, като свое продължение. Автоеротичен акт, в който, преди да става дума за нарцисизъм, действа невъзможността да удържиш желанието в себе си, неизбежността на излаза на желанието, което си «дарява» обект в опита да се върне към себе си, тоест да се сблъска с реалното; но този обект винаги убягва. Единствен антагонист на желанието е невъзможният му обект.

 

Трагедията на Франкенщайн е трагедия на желанието, двойната хватка, която я стяга: от една страна невъзможността да не се създаде пардоксалният обект на желанието, от друга – невъзможността този обект да бъде притежаван. От една страна невъзможност на задържането на обекта, на ексцедирането на тялото, от друга страна невъзможност за присвояването на този обект. За да се постигне обекта, трябва да се изличи желанието като посредник, но желанието произвежда обекта. Така че желанието трябва да изгори себе си, да скрие себе си като посредник, за да бъде обектът абсолютно постигнат, но тогава той вече не е обект, той вече не е друго, той е същото.

 

Ето защо разцепването на две, сечащата ос на границата, е разтрогнатия център на този театър. Субект и oбект се явяват като двойници – Франк и Щайн, Пан и Дора – двойници, които копнеят да запълнят всичките си дупки. Но колкото повече дупки разтваря желанието в своя обект, колкото по-чудовищно става тялото на обекта, колкото по-перфектно, по-съвършено и свършено става то, толкова повече расте невъзможността то да бъде обладано; то не може да бъде овладяно, защото желанието, което създава чудовищен обект, което създава ново тяло, не може да удовлетвори това тяло. Това тяло, както го показва тялото на Чудовището на Мери Шели, не се подчинява на закона и порядъка, защото то е тяло на желанието, което надскача този закон и този порядък: то е устремено към границата, към предела. Това е тяло на предела.

 

Ако логиката на конфликта е логика на отвореността, логиката на желанието е логика без изход, без отваряне в края, без катарзис. Няма възможност за крайно преобръщане, няма възможност за връщане в себе си: безкрайна прогресия, която, като безкрайна, е абсолютна затвореност. Затова чудовището ще продължи към предела на свършека.

 

Чудовище е това, което носи предела. То няма да достигне до себе си, следователно пределът ще бъде винаги оттласкван по-нататък. Движението към полюса, към скованата в лед полярна шапка, движението на преследването на чудовището е аналогично на безграничното движение на перверзията, която търси все по-голяма наслада и все по-голяма наслада, но колкото по-сложен е нейният диспозитив, колкото по-сложна е техниката, която изобретява, толкова повече възможността за свършека, за постигането на обекта, за свършването се оттласква; оттласква се всяка логика на оргазма, на катарзиса и сублимацията, на пречистването или вдигането. В логиката на желанието няма диалектика. Въпреки или именно защото тя е логика на радикалната негативност. Работата на желанието е непрекъсната работа на подриване на всяка възможност за бряг или за пристан. Телата, движени от желанието, измислят чудовищни техники, в които се създават като непостижими нови тела, надскачат себе си, за да постигнат това невъзможно оттласкване.

 

“Делото ми е почти завършено. (…) ще се отправя за най-северната точка на земното кълбо; там ще си издигна погребална клада и ще превърна в пепел това злополучно тяло, за да не послужат останките ми на някой любопитен като ключ към създаването на друг подобен на мен. (…) С тези думи, той скочи от прозореца на каютата върху ледения сал, доближен до самия кораб. Вълните бързо го понесоха и той се изгуби в далечната тъма.” (Мери Шели, Франкенщайн, или Съвременният Прометей)

 

Логиката на желанието не е логика на смъртта; Ерос и Танатос вече не играят своята драматична игра. Логиката на желанието е логика на безсмъртието: безсмъртието като затвореност, като невъзможност на изход, като невъзможност за пробив, пробива на смъртта. Неистовото дупчене, паниката на дупченето на тялото е паниката на невъзможността на продънването, на издънването, на достигането на дъното: това е безкрайното продънване, няма конус, няма точка, в която конусът да се пречупва, няма излаз от другата страна. Когато се спуснеш надолу по космите на бедрата на смразения Луцифер, ти се озоваваш в друга дупка. Адът е като черна дупка, надупчване на друга повърхност.

Тя не извежда в гроба, тя не извежда в камъка. Камъкът излиза непрекъснато оттам. Камъните не влизат, те не са иманентността, която поглъща вълка, зашита в корема му и останала там, те непрекъснато излизат. Те не се продънват, те излизат от дъното, тези камъни. Желанието е самото дъно, което извира: то е реката на негативността. Ето затова Мери Шели беше уцелена от камъка. Тя искаше да възкреси мъртвото, да възвърне към живот мъртвото, да възвърне детето като кухина. А всъщност кухина няма, няма мъртво, желанието е упорстващ живот, който непрекъснато се изстрелва все по-напред, пре-стъпва, мята се, про-мятя, про-метей, в тази безгранична перверзия на създаването.

 

Ако „Франкенщайн” е трагедия, то той е преобърната трагедия. Драмата на желанието може да носи и името поезия (или оратория: не театър, който рецитира, а театър, който скандира), защото поезията е ексцесът на езика, движен от желанието, ексцесът, който не достига предела, който се връща в себе си, без да се уцели.

 

Затова скандиращият желанието театър разцепва: той не преминава отвъд границата, а открива предела в границата. Той задълбочава междата, междата, откъдето желанието черпи своята власт.

 

Ето защо театърът не трябва да събира, а да разделя. Няма свобода без разрив. Театърът не е дошъл да носи мир, а война. Желанието е пожар, който ще опустоши света.

 

„В един театър внезапно се запалиха декорите. Шутът излезе пред завесата, за да съобщи това на публиката. Всички сметнаха съобщението за шега и заръкопляскаха. Той го повтори – заръкопляскаха още по-бурно. По същия начин, струва ми се, ще загине и светът: под всеобщи аплодисменти.” (Киркегор, „Или – или”)

Copyright © 2021 Metheor . All Rights Reserved. Designed by Vieira consult.