ДА ОСВОБОДИМ СВОБОДАТА

  

Жан-Люк Нанси

 

Изискванията за карантина, наложени от вирусната пандемия, предизвикаха много протести в геополитическите и идеологическите региони, които се застъпват за правата, наричани права на човека. Несъмнено, приемането и дори поемането на отговорността за тези изисквания, бяха най-широко споделяните реакции, но често те също се изразяваха на фона на съжаление за онова, което изглеждаше едновременно като посягане на свободите и като мерки за защита на здравето.

 

Повече или по-малко хипотетичният модел на общностния имунитет беше споменаван като решение, което би позволило да се избегне ограничаване на свободите на движение и събиране. Забраните за посещаване на болни и умиращи бяха схванати като крайни форми на заличаване на свободата. Възможностите за проследяване на заразени хора породиха страха, че са подстъп към установяването на форми на неограничен контрол на личния живот. Съобщението за повторното отваряне на училищата веднага се натъкна на свой ред на възражения, този път обосновавани чрез свободата на защитата. Така порядъкът на мотивите за протестите се преобръща, но принципното му основание остава същото: свободата на всеки един при всяко едно обстоятелство.

 

Нашето общество смята за най-ценното си предимство – стига здравето и животът да не са сериозно застрашени – свободата на личността. По същество тя се свежда до свободата на движението, на събирането, на изразяването и на участието в управлението на общия живот в рамките на законодателните рамки, които сами по себе си са свободно приети.

 

Тези придобивки на съвременния свят не подлежат на оспорване. Една от съществените особености на този свят е изключването на всички форми на власт, които не са свободно съгласувани, от правото на робство до теологически или династически мотивираното право за упражняване на властта.

 

Упражняването на тази свобода обаче не е просто, тъй като, както току-що припомних, тя може не само да се противопоставя на ограничения, но и да ги изисква. Най-важното, което всички знаем много добре, е, че при всички случаи свободният индивид е този, който решава. Това, че свободата му трябва да се съчетава с тази на другите под формата на общи интереси или солидарности, не пречи на всеки един да бъде в състояние да даде съгласието си или да го откаже, дори това да означава да се съгласи да чака подходящ момент за промяна на закона.

 

Свободното съждение на всеки възрастен индивид трябва да може да бъде упражнено по всякакъв начин и на всички равнища (освен в случай на препятствие от правен или медицински характер, което само трябва да бъде установено под внимателен контрол, който на свой ред сам може да бъде поставен под въпрос). За нас нищо не е по-очевидно от пълната ни свобода на съждение и свободата на решението, която произтича от това.

 

Тази свобода трябва да бъде гарантирана и защитавана: ето защо единствената форма на обществена и политическа организация, която ѝ подхожда, е демокрацията, която се състои в свободното участие на всички в решенията, според които се осигурява общото съществуване. Така създадената общност е еквивалентна на съвместното съществуване на свободни индивиди.

 

Следователно свободата на субектите определя властването, както индивидуално, така и колективно, на същата тази свобода. Това отговаря добре на единственото възможно определение на свободата: възможността да се действа само според собственото решение.

 

Собственото решение предполага, че субектът е учреден чрез пълна собственост на самия себе си (и в допълнение от това, което му принадлежи). Това, което означава свободата за нас, не се свежда единствено до материалната и социална независимост (както е било за нашите предци). Тя е това, което е свойствено за един субект, тя е неговата способност за самоопределяне. В известен смисъл можем да кажем, че свободата и субективността са реципрочни и взаимозаменяеми понятия. Колкото до равенството на субектите, то се определя от факта, че всички субекти са еднакво свободни и следователно равно свободни. Всичко, което надхвърля това основно двойно положение – като солидарност или братство, както и необходимите властови отношения – е второстепенно и с по-ниско онтологично достойнство.

 

2.

 

Знаем всичко това превъзходно: това са аксиомите на обществено-политическата, етическата и в крайна сметка на метафизическата логика на нашия свят. Всъщност метафизиката обозначава мисълта за принципите и целите. Никое друго представяне на принципи и цели – от порядъка на религиозния закон или на каквато и да било съдба – не може да удовлетвори аксиомите, които току-що споменах. Единственият принцип е свободата. Което означава, че тя носи и крайната цел. Ние сме свободни, за да бъдем свободни. Основана върху самата себе си, свободата е цел сама на себе си.

 

Всичко останало, ако се замислите, е единствено следствие. Производствата, притежанията, действията и творбите в действителност са единствено второстепенни следствия на утвърждаващата се свобода.

 

(Наясно съм, че мнозина няма да бъдат удововлетворени от тази скица и се подхранват с повече или по-малко плам от религиозни, естетически или символични убеждения, предлагащи смисъл на съществуването, неограничаващо се до само-целността на собствената свобода. Тези вярвания произтичат от напълно разбираеми афективни очаквания. Но те или напълно подменят свободата – което довежда до сблъсък, или чрез повече или по-малко съгласувани договорености си дават възможност за живот в двоен режим, от една страна подчинен на правото, а от друга –  на вярванията.)

 

Трябва обаче да се признае, че самото устройство на свободата, както току-що припомних, не е без затруднения. Не мисля само за всички споменати от мен вторични аспекти, за всички практически или емоционални условности, които усложняват и дори затъмняват свободното упражняване на свободата.

 

Имам две основни съображения.

 

Първото се отнася до историята на свободата в съвременния свят. Второто се отнася до самото онтологическо измерение на идеята за свобода.

 

Да започнем с историята. Забележително, направо удивително е, че модерното овладяване на свободата – това, което започва с хуманизма на XVI век, за да достигне до демокрацията на XX век – беше придружено от най-тежките оспорвания на тази свобода.

 

Не беше нужно много време, за да се отприщят критиките на свободите, провъзгласени от хуманизма и от демокрацията. Много бързо разбрахме, че неравенствата в собствеността определят неравностойното ползване на свободата и че това неравностойно ползване проваля самата свобода. Най-простата и най-необходима свобода, тази за правото на препитание, изглежда като комедия, когато някои са свободни да се продават на пазара на труда, а други са свободни да регулират суверенно или тиранично условията на този пазар. Всички борби на работниците от XIX и XX век бяха ръководени от необходимостта да се даде реално, а не просто формално съдържание на правото на труд, което само по себе си е условие за упражняване на всички останали права.

 

Но ние сме забравили всичко това. Всъщност това, което трябваше чрез труда да създаде общество, чиято обща свобода би представлявала осъществянването на всички и на все един – на комунизма, единствено създаде друга форма на зависимост. Навсякъде условията на труд станаха все по-сложни и по-зависими от техно-икономическата логика, в резултат на която разривът между свободата на тези, които взимат решения, и подчиняването на изпълнителите не спира да расте. Последните представляват огромното мнозинство от населението – включващо също значим брой хора, лишени от работа и следователно от свобода.

 

От друга страна се разкриха нови свободни пространства под формата на умножаващия се избор на потребителски стоки. Към средствата за препитание и удобство се прибавяха развлеченията, културните блага и това, което бихме могли да опишем като пасивно или дори пристрастяващо засмуквне на големия спектакъл на това свръхизобилие и на собствената ни зависимост от него. Свободата се превърна в препоръчителната употреба на образи на нашето майсторство и удовлетвореност. Голяма част от най-разпространеното кино не носи друго съдържание. С други думи, навсякъде репрезентацията на самоопределението заема мястото на реалното самоопределение.

 

3.

 

Именно тази огромна илюзия за модерността, илюзията за освобождението на човечеството, преодоляло всички зависимости, започнахме да осъзнаваме. Това осъзнаване се разкрива чрез множество знаци и по-специално чрез това, че сега знаем в каква степен губим свободата си на действие в следствие на унищожаването и преобразуването изоснови на условията на живот на планетата.

 

Следователно обаче съществува голям риск да се поднови илюзията за „истинска“ свобода – по-„естествена“ и по-„човешка“. Този риск е голям, защото все още не сме напреднали в самата си мисъл за свободата. Образът на самоопределението продължава да ни очарова, дори когато именно в него се крие проблемът.

 

Тук достигаме до това, което нарекох онтологична величина на идеята за свобода. Това ще рече: какво основава свободата и следователно какво основава същностното свойство на съществото, което предполагаемо е надарено със свобода?

 

Особено забележително е, че в същата тази история, която поражда съвременната свобода, никоя философия или теология не е приписвала свободата на човека чисто и просто като сила на самоопределение. Напротив. Няма да го открием дори при Лок, дори и при Русо. Без да навлизаме в детайлите на въпросните мисловни системи, можем да кажем, че пълното и цялостно самоопределение никога не е било мислено, освен по отношение на едно съвършено същество, наречено Бог или Разум, Дух, Природа или История, но никога неотъждествено изцяло със самия човек, дори и давайки форма на неговия собствен идеал или абсолют. Културата ни винаги е била шизофренна: от една страна е трябвало да бъдем свободни, от друга страна обаче сме знаели, че не сме.

 

Това е и причината да не сме спирали да говорим за „освобождаване“, за „разкрепостяване“ или за „еманципация“. Тоест за  действия, които предполагат едно начално отсъствие на свобода. Но ако е възможно детето да стане свободен и отговорен пълнолетен, ако е възможно окончателно да се освободи затворник и ако е възможно да бъде свален тиранин, то съвсем не е сигурно, че по същия начин би могъл да се яви абсолютният субект на собствената си автономия.

 

Познаваме такъв субект под три форми и всяка от трите води до ограничаване на автономността – следователно и до самоограничение.

 

Първата форма е тази на либертинството, която в своя силен първоначален смисъл обозначава принципа на пълна независимост от законите и нормите, приети от дадено общество. Либертинската автономия е тази на искането или непосредственото желание в неограничения им кипеж. Безспорно изкусителният му образ обаче не може да попречи на кипежа му да се отприщи така, че да се самоунищожи – не толкова вследствие на изчерпването му, колкото на имплозията, причинена от изстъплението му. За либертина всъщност е присъщо да рискува себе си извън всичко същностно.

 

Втората форма е основаната на свързването на Кант със Сад, изложено от Лакан. Това е убедеността на абсолютния субект в собствения му закон: при Кант центрирана върху универсалността на разума, докато при Сад върху не по-малко универсалната субективност;  първата предполагаща абсолютно достойнство, докато втората не по-малко абсолютна жестокост. Тази амбивалентност отвежда до вътрешното противоречие или дори само-отчуждаването на свободата.

 

Третата форма е дадена с това, което Маркс нарича свобода на труда, тоест свободното производство както на социално, така и на индивидуално същество. Това производство предполага, че продуктът е определен. Това обаче е именно онова, което Маркс не може да определи другояче, освен като самата свобода на труда. С други думи, свободата става собственото си производство; тя не е предварително дадено свойство или право. Тя е своето собствено действие. Но същевременно тя се пред-полага точно толкова, колкото пълната автономия на едно абсолютно същество. При това тя губи себе си, защото или не прави нищо друго освен да се възпроизвежда, или се свежда до това да бъде производителна сила на нови присвоявания.

 

4.

 

Тук трябва да се съгласим, че изискваната от свободата автономия изглежда неизбежно и – смея да твърдя – авто-матично изключена.

 

Това ни дава следното указание. Това, което е изключено, е, че самоопределянето е свойство на едно същество. Но именно презумпцията за „свое собствено“, за свойствено изобщо е това, което несъмнено и незабавно подменя самата постановка на проблема. Ако знаем какво е свойствено за човека, ако знам кой собствено съм, ако един народ владее собствения си произход и природа – тогава е сигурно, че или тази свобода е предварително ограничена от тази собственост, или че се свежда до порочния кръг: „Аз съм свободен да бъда свободен“. (Порочен кръг, в чийто капан пада също един бог, който се утвърждава като всемогъщ, тоест който притежава мощта да бъде всемогъщ.)

 

И така, несъмнено нямаме по-свой опит от този на несвоевостта. Кой съм аз ? Кой е този народ? Какво е човекът? На този последен въпрос Кант казва, че няма отговор. Това означава, че самият въпрос не трябва да бъде поставян. Това не е въпрос на същност, на собствена природа.

 

Това, което е свое, автентично, оригинално, същностно, първоначално, чисто, никога не е такова, защото то винаги трябва да се търси, да се разкрие, да се прочисти (да помислим за ужасните значения на тази дума ...). А при пречистване или при прочистване заличаваме другото, не-тъждественото.

 

Това, което е свое, никога не е пред-положено, дори и като чисто свободно същество. Не става дума за “свое” в смисъл на притежание. Свободата ми не ми принадлежи, по-скоро аз принадлежа на свободното изобретяване на едно свое, което, докато съм жив, винаги ще предстои, ще започва да действа и да бъде усещано наново и наново. Смъртта не го приключва: напротив, тя показва, че своето винаги е друго, винаги другаде, отвъд. Точно както отвъд всяко море има отвъдморски земи и както ултразвукът принадлежи към звуковия регистър, така и нашите тесни обикновени свойства, нашите блага и нашите права се отнасят до отвъд-собственото на това, на този или тази, което винаги е извън нас.

 

Ето защо свободата няма свойство като това на право, с което бих могъл да разполагам, нито някаква проста идентичност – „моята свобода“, „свободен народ“, „свободна творба“; тя съществува единствено примесена с всичко, на което се противопоставя, което я отблъсква и ограничава – необходимости, граници, тежест на тялото, на ума, на чувствата, на отношенията и на импулсите.

 

Както пише Дерида: „Свободата се разбира и се разменя с онова, което я задържа, с това, което тя получава от един скрит произход, с притеглянето, което полага центъра и мястото й.”*

 

 

 

* « La liberté s’entend et s’échange avec ce qui la retient, avec ce qu’elle reçoit d’une origine enfouie, avec la gravité qui situe son centre et son lieu. » (Jacques Derrida, « Edmond Jabès et la question du livre », L'Écriture et la dfférence, Paris, Seuil, 1967,p. 101. [В българския превод на Татяна Батулева: "Свободата е в съзвучие и обмен с корените си, с това, от което черпи скрития си произход, с притеглянето, което определя нейния център и мястото й.", "Едмон Жабес и въпросът за книгата", В: "Писмеността и различието", изд. "Наука и изкуство", София, 1998, с. 100]).

  

 

 Превод от френски език: Боян Манчев